Или да избяга при сестра си в Аржентина и да се скрие там завинаги. Да, но двете не се бяха чували от десет години. Розмари и Регина, тогава съответно на седем и дванайсет, дойдоха в Швеция заедно с родителите си четири години след войната. Семейството напусна опустошения от бомбардировки Хамбург и замина за Швеция да търси по-добър живот. Там успяха да се установят. Първо в Малмьо, после по на север: във Векшо, Йоншопинг, Йоребру. Регина обаче така и не свикна. Преди осемнайсетата си годишнина напусна дома им и страната. Сестрите се видяха на погребението на майка им Бербел през 1980-а, а две години по-късно, когато дойде редът на татко Хайнрих, Регина не се появи.
От десетина години тя живееше в Буенос Айрес. Всяка година изпращаше коледна картичка. За рождения си ден Розмари не получаваше поздравления, само за Коледа.
Буенос Айрес, размечта се Розмари Вундерлих Хермансон. Звучеше й като възможно най-далечната дестинация на света. Нима съществува по-идеално скривалище от Буенос Айрес?
Розмари се сети, че й предстои да поеме по следите в испанска червена почва, проправени от Карл-Ерик, и промърмори недоволно нещо под нос… на немски. Явно в съзнанието й изведнъж проговори произходът й… Тя така и не се сдоби с педагогическо образование. Карл-Ерик я посъветва да се пробва като преподавател по немски, след като в средата на осемдесетте се отвори свободно място, а училищното ръководство не намери подходящ кандидат. Все пак немският й беше матерен език.
И така, тя пое по този път. Но и той свърши, сети се тя. От три дни вече не работеше като учителка. Какво й се въртеше в главата допреди секунда? Нещо важно или…?
Карл-Ерик влезе в кухнята и огледа внимателно чиниите с храна.
— Изглежда добре — установи той, след като опита. — Къде смяташ да сложиш бирите?
— Върху плота. Но е нужно да са изстудени, нали? Затова още не съм ги извадила от хладилника.
— Разбира се. Само исках да знам къде ще ги сложиш.
— Ами да — промърмори тя. — Там, върху плота.
— Аха, мдам — съгласи се съпругът й, днес все още на шейсет и четири години и триста шейсет и четири дни, и се запъти към банята да си сложи вратовръзка.
Ева пристигна първа заедно с магазинния управител и двамата тийнейджъри. Докато ги поздравяваше за добре дошли, Розмари се смути. Момчетата изглеждаха много по-големи, отколкото очакваше. Прегърна Ева, после Кристофер — още по-стеснителен и унил от обикновено, — а накрая Хенрик и Лейф. По-големият син на Ева бе надминал баща си на височина и сигурно вървеше към един и деветдесет. Розмари не беше виждала дъщеря си и внуците от… колко? Година и половина? Хенрик имаше очите и носа на майка си и на Карл-Ерик. За частица от секундата на Розмари й се стори, че вижда съпруга си при първата им среща на училищните танци в Каролинския институт преди близо половин век. Копие на Карл-Ерик? Божичко! За щастие тя нямаше време да се задълбочи в тази кошмарна мисъл. Карл-Ерик Първи посрещаше гостите във всекидневната. Не ги прегръщаше, само стискаше здраво десницата им, докато внимателно ги оглеждаше, като ги придърпваше по-близо към себе си, защото суетата не му позволяваше да носи очила, щом не е крайно необходимо. Устните му стояха присвити в строга усмивка. Когато дойде ред на Кристофер, Розмари забеляза, че Карл-Ерик едва се удържа да не извика „Изправи гръбнака, момче!“. Все пак не го направи. Човек трябва да знае кога е подходящо да възпитава и кога — не.
— Готови сме — обяви Лейф Грунт, каквото и да искаше да каже с това уточнение. — Да занесем ли горе багажа и подаръците? Много се радвам, че най-сетне пристигнахме. Седемдесет мили са си седемдесет мили, както пише в Корана.
— Пътят беше ли хлъзгав?
— Мне.
— Имаше ли много коли? — поинтересува се Розмари.
— Мда.
— Сигурно в хирургичното отделение в момента е много натоварено — обърна се към дъщеря си Карл-Ерик.
— Да, но е важно да разпределяш отговорността.
— Съвсем правилно — съгласи се Лейф Крунт. — Аз, например, разпределих повече от четири тона свински задници само през последната седмица.
— Свински задници ли? — учуди се Розмари, колкото да реагира.
— Коледни бутове — уточни Лейф Грунт и се ухили весело.
— Извинете, но трябва да отида до тоалетната — прошепна Кристофер.
— Разбира се — сепна се Розмари. — Хайде, качвайте се горе по стаите. Всичко си е постарому. Само дано леглото не е окъсяло на Хенрик.
— Няма страшно — усмихна се приветливо внукът й. — Все мога да се сгъна тук-там.