При тази духовита забележка Карл-Ерик избухна в искрен смях.
Кристина и компания пристигнаха десет минути по-късно. Малкият Келвин тутакси обърна гръб на събралите се около него роднини и се вкопчи в краката на майка си. Кристина, облечена в ново жълто палто по последна градска мода, изглеждаше изморена. Розмари веднага си науми да я посъветва да се изследва за анемия, макар отлично да знаеше, че до такъв разговор няма да се стигне. Дъщеря й бе престанала да споделя с нея лични въпроси около дванайсетия си рожден ден. А вероятно (Розмари коригира първоначалното си впечатление) не се чувстваше изморена, ами отегчена. Розмари се запита дали причината е посещението в дома на родителите й, или нещо много по-сериозно.
Якоб Вилниус отново демонстрира обиграния си чар.
Той също беше облечен в модерно палто, което никак не се вписваше в атмосферата. Донесе личен подарък за новоизлюпения пенсионер и наблегна, че има и друг, основен подарък, който Карл-Ерик ще получи на следващия ден. После му връчи бутилка Пенсионно спокойствие, хаха, не, малцово уиски „Лафройг“. Съхранявано в дъбова бъчва от раждането на Христа. Всяка капка е най-чисто злато. Ако се консумира умерено, ще стигне за половин година. А попрекалиш ли, ще полетиш, хехе.
За да покаже ясно колко малко оценява тази столична чудатост, Карл-Ерик веднага отвори бутилката и почерпи всички без внуците. Впрочем момчетата от семейство Грунт още се настаняваха по стаите, а Келвин, седнал под масата, оглеждаше десния си палец. След като опитаха от напитката, гостите започнаха да хвалят умело характерния вкус на дим, а Розмари прибегна до обичайната си реплика, че нищо не разбира от уиски.
— Жената е загадка — засмя се Якоб Вилниус.
— Роберт още ли го няма? — попита Кристина.
— Не — отвърна майка й. — Обади се вчера и обеща да пристигне около седем.
— Да, но вече минава седем и петнайсет.
— Знам. Отивам в кухнята.
— Имаш ли нужда от помощ? — попита Ева.
— Не, благодаря — отвърна Розмари и усети, че отказът прозвуча доста грубо. Нима започваше да се изнервя още отсега? И още отсега ставаше раздразнителна? Лошо, ако децата й го забележат. — Кажи на момчетата да слязат след петнайсет минути — прибави по-меко тя, за да заглади неприятното впечатление от острия си тон. — Няма да гладуваме заради Роберт.
— Не би ми и хрумнало — отвърна Ева.
— Хммм… — подхвана Якоб Вилниус. — А сега накъде? Май сте се насочили към Испания?
— Към Андалусия — уточни Карл-Ерик, приближи се с още десет сантиметра към зет си и продължи свойски: — Нямам представа доколко си запознат с тази част от Испания, но тя е известна с необикновено богатата си история. Гранада, Кордоба, Севиля… Да не забравяме и Ронда. Уникален коктейл от мавърска и еврейска култура. Решил съм да направя собствено, макар и скромно, проучване на наследството от…
На вратата се позвъни.
Роберт Чекиджията пристигна и домочадието вече беше в пълен състав.
Братята лежаха в леглата си в стаята с площ дванайсет квадрата и стени, облепени с тъмнозелени тапети на тънки вертикални линии в малко по-светъл зелен нюанс. В стаята имаше скрин с три чекмеджета и две еднакви лампи, върху чиито дървени стойки бе издълбан надпис „Смьоген“. На вратата на вградения гардероб висеше голям календар от 1988-а с реклама на местния футболен отбор „Реймер“. Играчите носеха зелени тениски и зелени гащета.
Кристофер се взираше в белия таван и мислеше за Линда Гранберг, а Хенрик съчиняваше есемес на мобилния си телефон. Свеж тих дъждец чукаше по прозореца като шепот от Космоса.
— На кого пишеш? — полюбопитства Кристофер.
— На един приятел.
— Аха…
Кристофер затвори очи. Линда не му излизаше от ума. Направо не издържаше. Мисълта колко хубаво би било да прескочи няколко дни отново се появи.
По-точно два. Два дни му се струваха достатъчни. Ако беше сряда вечер, а не понеделник, щеше вече да си е вкъщи в Сундсвал, да лежи в леглото си в своята стая, а не в тази гадна бърлога; да е по-близо до Линда, защото тя живее само на няколкостотин метра от тяхната къща на „Стокрусвеген“. Ще може да й се обади и да си уредят среща. Да й обещае коледен подарък.
По дяволите, защо по-рано не му хрумна да й се обади, да я покани на среща до лавката на Биргер, да й подари суперготин коледен подарък, а после да си купят хамбургери, да се поразходят и да изпушат по цигара; да си побъбрят, да се поцелуват… Само да се прибере вкъщи и ще оправи кашата с Линда. Абсолютно сигурно.
Кристофер се наруга наум, задето си изгуби мобилния телефон. Дали ще му подарят нов за Коледа? Защо сега да не напише есемес на Линда от телефона на Хенрик? Ами да!