— Ще ми дадеш ли за малко телефона си, като свършиш?
— Ммм… Какво?
— Ще ми дадеш ли телефона си?
— Знаеш отговора: не.
— Защо?
— Много добре знаеш.
— Много ти благодаря. За какво са ти врагове, ако имаш братя?
Никакъв отговор.
— Казах: за какво са ти братя, ако имаш врагове.
— Чух. Но имаше предвид обратното, нали?
— Как така обратното?
— Ами ти каза: за какво са ти братя, ако имаш врагове.
— Не съм казвал такова нещо.
— Напротив.
— Не съм.
Мълчание.
— Не съм.
Мълчание.
— Не съм.
— Кристофер, понякога адски ме изморяваш. Ще млъкнеш ли за малко, поне да изпратя есемеса?
— На кого пишеш?
Никакъв отговор.
— На кого пишеш? На някоя мацка ли? Как се казва? Да не е онази Йени?
— Да, представи си. Защо и ти не си намериш приятелка, Кристофер? Така поне ще си имаш смислено занимание.
— Благодаря за съвета. Ще го имам предвид. Готина ли е?
— Какво?
— Готина ли е тази Йени?
— Нямам никакво желание да го обсъждам с теб.
— Чудесно. Браво. Единственият ми брат отива в университета и става толкова надут, че не иска дори да говори с мен.
— Престани, Кристофер. Млъкни за малко да си довърша есемеса.
— Не можеш ли да пишеш и да говориш едновременно? Аз, например, мога.
— Защото пишеш и говориш само глупости.
— Много си мил. С такива врагове за какво са ти братя?
— Пак го обърка.
— Кое?
— Размени местата на „врагове“ и „братя“.
— Не е вярно.
Мълчание.
— Не е вярно.
Мълчание.
„По-грозни тапети не съм виждал — помисли си Кристофер Грунт. — Всъщност цялата стая е повече от отвратителна, между тези четири стени сигурно дори аз изглеждам красив.“
Дали не може да си блъсне главата в една от тях и да остане в безсъзнание за два дни?
Никога през живота си Карл-Ерик Хермансон не бе проявявал разточителство по отношение на алкохолните напитки, ала понеже почерпи всички гости с донесеното от Якоб Вилниус прехвалено уиски, се принуди да налее и на Роберт. Синът му се появи в седем и двайсет. Карл-Ерик изпитваше отвращение към него, но присъствието на толкова хора го задължаваше да сведе глава пред изискванията за благоприличието и да запази добрия тон. Навън започна да вали. Дъждовните капки образуваха лед на земята и се очакваше да преминат в сняг, ако температурата се понижи с един-два градуса. „Цяла есен се преструвам, че нищо не е станало“ — помисли си Карл-Ерик, решен да изтърпи стоически неловкото положение. Но когато пое ръката на единствения си син да го поздрави, усети силна болка в зъбите. Човек може да заблуди всички, но не и себе си.
После наля на Роберт „Лафрог“ или както там му казваха и, разбира се, се принуди да предложи и на останалите, защото те вече бяха пресушили чашите си. Всички се съгласиха охотно, само Розмари отказа и повтори мантрата си, че не разбира от такива прочути напитки, а и не й понасят. Келвин също не се впечатли от уискито: легнал по корем под масата, малкият изучаваше шарката на килима.
Вероятно точно обилната консумация на това благословено от бога малцово уиски изигра ролята на катализатор за последвалите събития.
А навярно причината за тях се криеше другаде: в психологически мътни, но същевременно съвсем очевидни взаимодействащи си фактори, за които никой от присъстващите не си даваше — пък и не се очакваше да си дава — сметка.
Или просто двете неща — алкохолът и несъзнаваните подтици — се бяха съчетали.
7
— През последните години едно нещо не спира да ме учудва — призна Якоб Вилниус. — А именно: защо хората, които предпочитат да напуснат тази страна, не са повече. Само се замислете: кой иска да се събуди през февруари в Транос, ако може да се събуди в Севиля? Напълно разбирам решението ви да се преместите на юг.
— За да вземеш такова решение, трябва да имаш достатъчно широк кръгозор — обясни Карл-Ерик с вид на човек, посветил доста време на този аспект от общата психология. — Не всички хора притежават широтата на нашите възгледи за живота, а и не можем да го искаме от тях.
— Кога тръгвате? — осведоми се Лейф Грунт.
— Ще получим разрешение на първи март, в най-лошия случай — на петнайсети. Ще оставим на съхранение мебелите, които не можем да вземем. Няма нужда отсега да умувате как ще си поделите наследството.