— Това го пишеше във всички ежедневници.
„Хенрик е готин — помисли си тя. — Да, него наистина го харесвам.“
— Значи, наистина ще имате изба в новата къща? — попита Лейф. — Където да държите вино?
— Всъщност е по-скоро склад за провизии — обясни не без задоволство Карл-Ерик. — Дванайсет-петнайсет кубични метра — винаги ще имаме напитки подръка.
— Да направя ли кафе? — обади се Розмари.
— За мен чай, маменце — поръча Ева. — Чакай, ще дойда да ти помогна.
Якоб Вилниус слезе от горния етаж.
— Най-после! — възкликна Кристина. — Къде се изгуби толкова време?
— Приспивах детето ни, любима — отвърна Якоб без следа от патос, посегна към чашата, оставена върху дъбовия плот до малко парче от Берлинската стена, и отпи от малагското вино.
После седна на дивана между Кристина и Хенрик.
— Келвин заспива за три минути — възрази тя.
— Обикновено да, но този път отне четирийсет и пет. За какво говорите? Изпуснах ли нещо важно?
— Не бих казала — отвърна Кристина.
— Какво важно да изпуснеш? — присъедини се и Роберт. — Кога мога да си легна, без да обидя някого?
В стаята се възцари мълчание. Доста странно, още повече че там се намираха деветима що-годе зрели хора.
— Извинете — огледа се Роберт. — Май попрекалих с виното. Извинявай, мамо.
— Не те разбирам — бодро отвърна Розмари. — Няма за какво да се извиняваш. Сега ще донеса чай и кафе.
Отиде в кухнята. Ева — най-голямото й и най-възпитано дете — я последва.
— Мамка му, Роберт — театрално прошепна Кристина. — Защо ти трябваше да приказваш такива глупости?
Брат й сви рамене с печален вид и отпи от бирата. После понечи да каже нещо, да обясни, но възможността му се изплъзна и той се осмели да отвори уста чак след час:
— Навярно очаквате от мен някакво обяснение.
Изпи предпоследните скъпоценни капки от бутилката с „Лафройг“, която уж трябваше да стигне за половин година. Е, все пак мъжете си поделиха уискито по братски, без да броят Хенрик и Кристофер. Кристина пиеше червено вино, Ева — зелен чай. Розмари отиде да мие чинии, а Келвин спеше. Стана единайсет и половина. „Време с да започне решителната битка“ — помисли си Кристина.
— Или извинение — додаде Роберт.
Последва секунда мълчание, продължило сякаш цяла вечност.
— Нищо не очакваме, Роберт — увери го Кристина. — Ето, пийни си от моето вино, Хенрик.
— Наистина не очакваме нищо — потвърди категорично и Ева, но малко позакъснялата й реакция подкопа убедителността на думите й. — Остави миналото там, където си е. Единственият му смисъл е да осъзнаем колко важно е да се научим да забравяме. И да се надяваме, че и другите го умеят. Нали?
Ева се огледа за подкрепа, но само Якоб Вилниус реагира, и то с леко свиване на раменете. Затова смени темата:
— Татко, сигурен ли си, че утре няма да се отбият гости? Хенрик, пи достатъчно.
— Какво значи сигурен? — промърмори Карл-Ерик. — За всеки случай Розмари е подготвила три резервни торти и пет килограма кафе. Ако някой се отбие, ще е преди обяд. Ще ви моля само да не се появявате.
— Откъде знаеш, че ще дойдат преди обяд? — учуди се Кристина.
— Нали го написах в обявлението във вестника — обясни с прозявка Карл-Ерик. — „Молим да не ни безпокоите с посещения. Заминаваме в един.“
— Това е направо гениално! — възкликна Якоб Вилниус и вдигна чашата си с последните капки от изисканото уиски. — Ако това питие ти допада, препоръчвам ти да си купиш от Гибралтар. Нали ще живеете наблизо. Никъде в Европа алкохолът не е толкова евтин.
— Нима? — равнодушно попита Карл-Ерик. — Мдам, ще разполагаме с дванайсет-петнайсет кубика, както споменах.
— Значи, никой не очаква обяснение от мен? — подхвана отново Роберт и огледа присъстващите. — Струва ми се, че усещам известно напрежение.
Кристина се подпря на коляното на Хенрик и се изправи.
— Роберт, ела да поизлезем.
— С удоволствие. И без това ми се пуши.
Двамата излязоха. Сънят натежа върху клепачите на останалите в стаята. Карл-Ерик се прозя отново, а Лейф Грунт се почеса по тила.
— Май стана време за лягане — заключи Якоб Вилниус. — Ще се кача да приготвя Келвин. И утре е ден.
— Какво е положението в хотела? — поинтересува се неочаквано Ева. — Влизала съм преди години.
— Никога не си отсядала там, нали? — обади се Розмари. — Някой иска ли сандвич или плод?