За пръв път, откакто се помнеше, друг, а не Кристофер, създаваше проблеми.
Розмари Вундерлих Хермансон лежеше от своята страна на леглото със свити колене и гледаше червените цифри на часовника: 01:12. Карл-Ерик лежеше по гръб до нея. Розмари слушаше спокойното му, леко съскащо дишане, което бе слушала в продължение на четирийсет години. „Ако притисна възглавница върху устата му, ще спре ли да диша така?“ Нима става толкова лесно?
Едва ли. С възглавница можеш да удушиш дете или крехка девойка, но не и мъж. Ще се събуди и ще се бори. Освен това предстои рожденият му ден и той никога не би й простил, ако се опита да го убие точно в навечерието на 65-ата му годишнина.
Розмари прогони тази идея. 01:13. По-добре да се самоубие. Карл-Ерик обаче не би й простил, ако умре на големия ден. Какво да се прави. Налагаше се да стиска зъби още едно денонощие. Да изтърпи юбилея на Ева и на Карл-Ерик. Вместо черешката на тортата празникът щеше да се превърне в… в… дупка. Точно така. Откъде се взеха такива потискащи мисли у нея? Защо тези мрачни фантазии започнаха да я нападат все по-настъпателно ден след ден, нощ след нощ? Заради злощастното представяне на Роберт в онова предаване ли? Или по-скоро Роберт се явяваше катализатор на нещо друго? За пръв път през главата й минаваха такива мисли.
А Испания? Може би Испания я потапя в такава депресия. 01:14. А пенсионирането? Нима смисълът на живота й се изгуби само защото се сбогува с работата си и престана да ходи при проклетите хлапета в училище?
Вечерта се превърна в скитане из долината на мъртвешките сенки. Розмари крепеше с усилие крехкото си душевно равновесие. На няколко пъти едва не запрати в стената чиниите и приборите и не се развика в изстъпление. Никой не забеляза как се чувства. Маменце това, маменце онова… по-вкусни малини не сме яли… Сякаш за да размразиш дълбоко замразени малини се изисква някакво умение. Цяла вечер Розмари сервира, прибира, ми чинии и повтаря подкани, свързани с храната, от заучен сценарий — безнадеждно стар и изтъркан. Никой дори не забеляза, че тя разиграва театър. Розмари метна въдица в дълбините на душата си с надеждата да улови някоя подходяща умна реплика или топли чувства към децата, внуците и зетьовете си, но стръвта се олюля на отпуснатата корда и се изгуби в дупката. 01:15. Келвин й се струваше странно, самовглъбено дете. Питаше се дали е здрав. Вероятно страда от аутизъм или от синдрома на Аспергер. Всъщност това не е ли едно и също? Малкият само от време на време изплюваше по някоя дума, която звучеше неприлично.
„Ако бях на двайсет и ме принудеха да избера с кого да живея на пуст остров — замисли се Розмари, — сигурно щях да се спра на Лейф, при условие че ми е връстник, разбира се.“ Решението й изненада и самата нея, но тя избра Лейф, защото той не беше вълк в овча кожа. Повече приличаше на прасе в свинска кожа, но на добродушно прасе. Общуването с него не я натоварваше. „Ева извади късмет. Цял живот ще си мисли, че е избрала мъж под нивото си, докато всъщност изтегли печелившия билет от лотарията. Надута патка! — помисли си Розмари с внезапно избухнало озлобление. — Трябваше да те наречем Карл-Ева!“ Тази идея я развесели. Запита се дали между баща и дъщеря има други разлики, освен четвърт век. Неразделни като кал и слама, дявол да го вземе! 01:16. Двете момчета й се сториха потиснати. Особено по-малкият, Кристофер. Той от раждането си раснеше в сянката на великолепния си брат. Да, Хенрик се вписваше идеално в родовата ос Карл-Ерик и Карл-Ева. Карл-Хенрик. Оставаше само и той да е роден в същия ден като тях. Розмари се надяваше фактът, че Хенрик се бе родил, без да е планиран, да спаси внука й от приликата с дядо му и майка му.
Розмари не разбираше какво е намерила Кристина у Якоб Вилниус. Власт, успех, зрялост? Фалшиво обаяние и престорена самоувереност? Колкото и да не искаше да го съди наум, тя непрекъснато виждаше у него нещо водно, прозрачно и нагаждаческо. „Защо, по дяволите, се тормозя да ги анализирам? Изобщо не ме е еня за тях… Макар че Роберт и Кристина приличат повече на мен, отколкото на Карл-Ерик — мислите й упорито продължаваха своя ход, все едно бе изгубила способността да ги управлява. — С всяка изминала година приликата става все по-очевидна. Дали в прегръдката на Кристина долових нежност? Опит безмълвно да ми покаже желание да се сдобрим и да постигнем съгласие? Основата е положена, но още е много крехка, за да говорим за думи и дела. И все пак рано или късно отношенията ни ще се подобрят. Само дано Кристина устои на житейските изпитания. Само дано не се пречупи като Роберт.“ Розмари преплете пръсти над капачките на коленете си и се помоли на Господ, в когото от време на време вярваше, но по-често — не, Роберт да не стане наркоман. Докато онова скандално предаване течеше, той непрекъснато се разхождаше мъртвопиян из острова. Тази вечер пак прекали с алкохола. „Боже — зашепна тя, — закриляй децата ми… поне по-малките, голямата ще се оправи сама… пази ги от всички злини, които ги пресрещат по житейския им път; а мен опази от мен самата. А сега ми позволи да поспя поне малко и да издържа още денонощие и половина. Ако в сряда следобед се озова в болница, няма значение — все едно ми е дали ще изгубя тялото, или душата си. Даже би било чудесно. Стана един и осемнайсет, най-добре да стана и да изпия две хапчета за сън. Отдавна трябваше да го направя, преди мозъкът ми да заври. Преди дупката да го е погълнала. Преди… Ненавиждам тези нощи. Наистина! Напоследък нощите станаха по-ужасни и от дните.“