— Излизам — обяви Роберт. — Имам нужда да се поразтъпча и да изпуша две-три цигари. Защо всичко трябва да е толкова трудно?
— Кое по-точно? — попита Кристина и наля още вино в чашите — нейната и на Хенрик — от втората бутилка, която Роберт бе донесъл.
Няколко капки паднаха върху покривката. „Божичко, вече съм пияна — помисли си тя. — Изпивам тази чаша и край.“ Но алкохолът подобри настроението й. Кристина си спомни, че не се е напивала, откакто забременя с Келвин, тоест от две години… не, повече… от две и половина. Странно, усещането й се струваше напълно непознато. Интересно, че се случи точно тази вечер.
— Имах предвид прибирането в бащиния дом — поясни Роберт. — Цялото това проклето семейно мочурище… Не говоря за теб, Хенрик. Знаеш за кого става дума, нали, Кристина?
— Да, разбира се. Спомняш ли си „Моето семейство“?
Роберт се изсмя. Истинска класика! През 1983-та — Ева беше на осемнайсет и завършваше гимназия, а Роберт — на тринайсет — деветгодишната Кристина, тогава в трети клас, получи задача да напише съчинение на тема „Моето семейство“.
Моето семейство е затвор. Татко е директорът на затвора. Мама е готвачка. Сестра ми Ева, която напоследък заприлича на свиня и всички дънки й отесняха, е надзирател. Затворниците сме двамата с брат ми Роберт. Невинни сме, но сме осъдени да не излезем оттук до живот.
Всеки ден ни разрешават да ходим в друг затвор — училището в Шумлинге. Там живеят много други затворници като нас и ги пазят надзиратели. Малко по-забавно е, защото надзирателите не са толкова строги.
Татко — директорът на затвора — е голям злодей и винаги носи вратовръзка, освен в неделя — тогава ходи с леко разкопчана риза. Мама — готвачката — се бои от него и винаги прави каквото й каже. Ние, децата, също му се подчиняваме, защото иначе ни бие с голям бастун, от който стърчат гвоздеи.
Сестра ми — надзирателката — му се подмазва. Тя също е много зла. Държи се мило само когато аз или брат ми имаме рожден ден.
Щом с Роберт пораснем ще избягаме и ще подадем жалба срещу семейството ни в Агенцията за закрила на детето. Кралят и кралица Силвия помагат на нещастни деца като нас. Кралят ще възседне бялото си магаре и ще застреля мама, татко и Ева. Така ще ни освободи — мен и Роберт — и вече няма да гнием в затвора. Ще заживеем щастливо до края на дните си.
Ето така ще стане.
Съчинението на Кристина предизвика скандал в училище. По онова време, в средата на осемдесетте, училищни психолози и педагози в цяла Швеция хукнаха на семинари за скритата престъпност срещу деца. По неофициални данни във всеки клас специалистите, стига да се задълбочат, щели да открият поне два случая на кръвосмешение и най-малко три малтретирани деца. Затова училищният педагог повика цялото семейство Хермансон. Срещата се състоя в кабинета му с пастелни стени. В началото учителката на Кристина — едра двайсет и пет годишна мъжкарана от района около Ландскруна, която впоследствие се отказа от учителската кариера и стана първата жена в Швеция, отдала се на обезвреждането на морски мини — прочете писмената й работа.
Мама Розмари припадна. Очите на татко Карл-Ерик Честния човек и Отличен педагог започнаха да гледат в различни посоки, а той — да пелтечи. Ева спаси ситуацията, като се разсмя гръмогласно, прегърна малката си сестра и каза, че през целия си живот не е чувала по-голяма глупост.
Кристина си призна, че докато пишела съчинението, била сърдита, защото не й разрешили да гледа предаване по телевизията за масови убийци и изнасилвачи в Ню Йорк, и затова преувеличила доста.
Роберт изобщо не успя да вземе думата, но след като мама Розмари дойде на себе си, нещата се оправиха. Педагогът изглеждаше доволен, директорът — също, а бъдещият водолаз-взривчик — доволна, доколкото й позволяваха интелектуалните заложби, защото точно в това отношение беше малко ощетена. Карл-Ерик престана да пелтечи, но проблемите с очите отминаха едва след няколко дни. Лекарите се съмняваха дали не е получил лек мозъчен кръвоизлив.