— Кристина, доста добре беше напипала болните места — похвали я Роберт. — Излизам. Ще се видим утре. Лягайте си, стана късно.
— След малко — отвърна Кристина.
— Да, и аз лягам след малко — включи се и Хенрик.
В един и пет слезе на площада. „Колко е приятно — помисли си той. — В това забравено от бога място по това време на денонощието не се вижда жива душа. Няма от кого да се притеснявам, докато скитам из тъмната нощ…“
И въпреки спокойствието, в душата му се промъкна познато усещане, когато спря пред мрачния вход на киното и се огледа. Мокро одеяло. Въздухът не му достига. Този отрязък от вечността представляваше оста, около която се въртеше животът му през първите двайсет години. Нищо чудно, че бе пострадал и пропаднал.
Замириса му на самосъжаление. И как иначе? Душевните корабокрушенци винаги обвиняват обстоятелствата през детството си за вътрешната пустош в зрелия си живот. Нищо ново под слънцето. Човек не избира къде да се роди, но има право да се научи как да се изправя. Изчисли, че не се е прибирал вкъщи от година и половина. Запита се защо продължава да нарича това място свой дом. Нима този град — тази черна дупка — все още не е изгубил притегателната си сила? Вероятно всички хора изпитват такава привързаност към родното си място, независимо как изглежда. Важно е обаче да не му позволиш да те погълне. Да запазиш здравословна дистанция. Роберт запали цигара и тръгна по улицата към банята. Какво всъщност се случи с него на онзи паркинг? Какво? От паника не се умира, нали? Само от действия, извършени в състояние на паника. Или просто получи психически срив? Така ли се чувства човек по време на такъв срив? Роберт изгуби съзнание. Нима е възможно да припаднеш от психическо изтощение? Съвсем нелош защитен механизъм. Заспиваш и забравяш за света и за собственото си окаяно положение.
Цяла вечер не посмя да погледне в очите мама Розмари. Всъщност разговаря само с Кристина. Докато стояха навън, тя несъмнено съумя да намери точните думи: „Ти си свиня, Роберт, но въпреки това те обичам.“ Всички останали се опитаха да намерят нещо средно между „свинята“ и „любовта“, но само Кристина притежаваше таланта да обедини двете крайности и да плюе на половинчатостите. Ето такава жена беше Пола: познаваше и гадостите, и красотата. Поквареният блясък на битието: уличницата и мадоната[14]… В главата му бушуваха какви ли не мисли. Заради уискито и виното, разбира се. Роберт излезе на „Нора Кунгсвеген“, спря за малко и огледа красивата стара водна кула. Цилиндрична, иззидана от червено-кафяви тухли. Ех, да можеше да сринат до основи всички грозни водни кули в Швеция и на тяхно място да издигнат ето такива: с малки прозорци тук-там и с позеленял от досега с въздуха меден покрив. Нима е толкова странно? Животът би му се сторил по-поносим в свят с цилиндрични водни кули от кафявочервени тухли. Там би се почувствал у дома си.
С нова Пола, разбира се. Ето от това се нуждаеше. Нова връзка би го спасила. Какво пречи да срещне следващата си любима на Канарските острови? Ще замине там за три месеца. Сигурно гъмжи от необвързани жени. А докато търси своята половинка — едновременно мадона и уличница, — ще завърши стария си блестящ роман. Крайно време е: и за жената, и за книгата. Роберт си запали нова цигара и тръгна към църквата. „Утре ще погледна майка в очите — реши. — Ще й кажа да не плаче за изтеклото семе… ох, по дяволите, време, за изтеклото време!... и ще й споделя намеренията си.“
Цяла вечер не се бе сещал за Жанет Андершон, но ето че пое по „фабрична“ и изведнъж се озова пред жилището й. Номер 26, нали?
„Какво пък?“ — помисли си Роберт Хермансон.
Минаваше един и двайсет, ала кой бе казал, че Жанет непременно ще става рано на следващия ден? Роберт извади листчето с телефонния й номер от портфейла си.
9
„Хенрик е хубаво момче — помисли си Кристина. — Само дано някога намери сили в даден момент да се опълчи на майка си. Защо обаче е толкова тъжен?“
— Щастлив ли си, Хенрик? — попита на глас тя.
Кристина можеше да му зададе този въпрос, защото му беше леля. И то не просто леля, а „любимата му свободомислеща леля“. Сам го бе измислил. Преди няколко години тя прекара две седмици с момчетата в Скаген. Ева и Лейф бяха наели огромна вила за цял месец, но Ева не успя да се освободи от конференции и задължения за повече от седмица, затова Кристина влезе в ролята на нейна заместничка. Тогава Хенрик беше на 12, а Кристофер — на 7.
14
„Мадоната и уличницата“ — документално предаване на шведската журналистка Мия Блумгрен, обявено за най-доброто, излъчвано някога по Шведското национално радио. — Бел. прев.