— Хайде, не нося сутиен. Пипни я.
Той се подчини и сложи ръка върху блузата й. После пъхна ръката си вътре. Допирът му беше внимателен и нежен. Зърното й веднага се втвърди.
— Какво усещаш?
Той не отговори. Ръката му потрепери. Дали не потрепери самата Кристина? „Защо да спирам дотук? — запита се тя наум. — Защо да оставя нещата недовършени?“ Кристина посегна към члена му и усети как той набъбва. „Какво правиш? — изкрещя вътрешният й глас. — Какви, по дяволите, ги вършиш?“
Кристина го игнорира.
— Имам две гърди — прошепна тя. — Продължавай.
Той отново се подчини. Тя разкопча дънките му, пъхна ръка вътре и обгърна члена му в дланта си.
— Какво усещаш?
Хенрик преглътна, без да я изпуска от очи. Сякаш помежду им бе опъната нишка, по която се осъществяваше връзката. Хенрик погали гърдите й. Тя смъкна боксерките му под тестисите и внимателно започна да движи ръката си нагоре-надолу. Той отвори уста и задиша тежко.
— Господи — простена и затвори очи.
— Да — прошепна Кристина. — Прав си: господи.
Роберт реши да обиколи целия комплекс, потънал в нощен мрак, и чак след това да се обади по телефона. Последна възможност да се откаже. Заваля слаб, но мразовит дъжд и покри лицето и косата му със студена ципа. Той обаче не усещаше студа. През последните петнайсет минути не бе видял нито един човек. Покрай него минаха само два автомобила, а откъм църквата изскочи улична котка.
— По-самотен няма как да стана — промърмори той, когато стигна пак до главния вход към комплекса.
Тази мисъл му подейства някак успокоително, все едно най-сетне бе стигнал до дъното, и то по време на самотна разходка из Шумлинге през мразовита декемврийска нощ. Извади мобилния си телефон. Повдигна капачето и видя, че е станало два без девет.
Спря, пое си дълбоко дъх и запали цигара. В кутията бяха останали само две. Набра номера.
Тя вдигна след три сигнала:
— Ало?
— Жанет?
— Да.
Звучеше сънливо, но Роберт си даваше сметка, че това не може да се прецени еднозначно. Някои хора говорят насън удивително бодро и отчетливо. Гласът й му се стори малко хрипкав, но същевременно нежен. Допадна му. За секунда в главата му се появи идиотската реплика „I’m your long lost lover and there’s snow on my hair“[15].
Роберт съумя да се откъсне от това изречение, хрумнало му кой знае защо, и продължи:
— Извинявай. Обажда се Роберт. Роберт Хермансон. Знам, че е късно, но не успях да заспя. Исках да те питам дали все още…?
— Ела — просто каза тя. — Чакам те.
— Не искам да…
— Ела — повтори Жанет. — Поканих те по мое желание, а и още не съм заспала. Знаеш къде живея, нали?
— Да — кимна Роберт. — На „Фабрична“ 26. Има ли код?
— Деветнайсет петдесет и осем. Къде се намираш в момента?
— До спортния комплекс.
— До спортния комплекс ли? Какво правиш там посред нощ?
— Реших да се поразходя. И се сетих за теб.
— Радвам се. Значи, ще дойдеш до десетина минути. Ще направя чай. Или предпочиташ чаша вино?
— По-добре чай…
— Дадено. А може да пийнем и чай, и вино. Чакам те, Роберт. Деветнайсет петдесет и осем.
Затвори. Гласът й остана да кънти в главата му. Изведнъж му се стори смътно познат. Прибра телефона в джоба на якето си, изхвърли наполовина изпушената цигара и тръгна към „Фабрична“.
Под роклята носеше само бикини и нямаше нищо друго за смъкване. Ала когато ръката му се плъзна към най-чувствителното й място, тя го спря.
— Трябва да внимаваме, Хенрик — прошепна тя в ухото му. — Не бива да нараняваме останалите.
— Мхм?
— Но ако искаш, ще стигна до края. Надявам се, забелязваш, че съм жена?
— И още как — призна той с дрезгав глас. — Не мога да спра дотук.
Тя го отблъсна леко, повдигна бикините и оправи роклята си. Махалото на часовника удари два пъти и напомни недвусмислено за съществуването на външния свят. На света не съществуваха само те двамата и диванът. Кристина си спомни за множеството отношения и обстоятелства, които Хенрик и тя не можеха да пренебрегнат с лека ръка.
— Утре вечер — прошепна тя. — Якоб ще замине за Стокхолм. Ако искаш, ще те чакам в хотела.
— Но… — подхвана Хенрик. — Как ще…?
— Келвин спи непробудно — увери го Кристина. — Няма да ни усети. Не се притеснявай… Искам да те понауча на някои неща, преди да приключим. Ще ти покажа най-приятната част.
— Боже мой — Хенрик я гледаше втренчено. — Не разбирам…
— Какво?
— Направо не мога да повярвам, че това сме ние двамата с теб, Кристина. Коя е най-приятната част?
15
I’m your long lost lover and there’s snow on my hair (англ.) — Аз съм отдавна изгубеният ти любим, а по главата ми се сипе сняг. — Бел. прев.