— Способността да забавяш акта; сладкото удоволствие от отлагането. Сега обаче трябва да се разделим. Време е да се връщам в хотела.
— Кристина, аз…
Сложи показалец върху устните му и той млъкна. Целуна дланите му и се изправи. Олюля се, защото кръвта слезе в краката й, но се окопити бързо.
— Не ме изпращай. Ще се видим утре.
Дъждовните капки падаха нагъсто. Сякаш отгоре се точеше течен мек мъх. Съпроводи я по цялото протежение на пустата улица. Кристина изпитваше благодарност към този хладен и упорит дъжд. Сред хилядите мисли и чувства, които я разкъсваха, се избистриха две подозрения: утре вечер наистина ще го направим; това няма да приключи добре.
А докато се промъкваше по коридора към стаята си на първия етаж на хотела, в нея заговори и трети, чужд глас: племенникът ми ме възбуди толкова, че сега трябва да събудя мъжа си и да се любя с него.
Минаваше два и двайсет, ала това не я спря.
10
Карл-Ерик Хермансон се събуди в четири без двайсет заради щракване в главата.
Случваше му се за пръв път: и да се събуди посред нощ, и да чуе щракване в главата си. Обикновено — и в работни, и в почивни дни — спеше непробудно и спокойно. Работни дни вече не му предстояха. Само почивни. Този факт беше, така да се каже, безспорен. Житейска промяна, която следваше да приеме.
Никога повече Карл-Ерик няма да извади трискоростния си велосипед от гаража и няма да измине с него хиляда триста и петдесетте метра до училището. Никога повече няма да извади от сакото си с елегантно и ловко движение връзката с ключове, да пъхне един от тях в ключалката и да покани ленивата дружинка да влиза в стая 112. Никога повече няма да цитира по памет речта, която Марк Антоний изнесъл пред народа на 15 март 44 г. пр. Хр.
Само почивни дни. Безкрайност от сутрини, в които ще може да се излежава в леглото, колкото си иска, а после да посвещава дните си, на каквото пожелае. Ето това бе неговата награда; сладки дни след цял живот, изпълнен с много труд и постоянно променящи се учебни планове. Но защо се събуди в четири без двайсет през нощта? Защо чу щракване в главата си? Долавяше и леко бръмчене. Дали не идваше от радиатора под прозореца от страната на Розмари? Сигурно пак го бе включила тайно.
И все пак усещаше, че нещо се е случило. В гърдите му напираше безпокойство. Пулсираше и го напрягаше. Без да мърда, Карл-Ерик се помъчи да си даде сметка за причината. Не чете ли някъде, че повечето хора умират… точно в този час — между три и четири сутринта? По това време пламъкът на живота угасва най-често, защото гори най-слабо. Да, положително го бе прочел някъде. Да не би…?
Карл-Ерик Хермансон седна в леглото. Усети леко замайване, преди кръвта да насити мозъка му с кислород, но после, слава богу, се почувства напълно здрав. Да, точно така, здрав като камък.
Едва когато преметна краката си над ръба на леглото и отново се отпусна върху меката влакнеста завивка, Карл-Ерик се сети какъв ден предстои: сто и пет годишният юбилей.
Шейсет и пет години навършва той, а Ева става на четирийсет.
Тази мисъл събуди още десет хиляди: Естенона, Розмари, напуканата пета на левия му крак. Все едно, в Андалусия петите му няма да се напукват. Muy bien. Уиски. Уиски? Ами да, онова прехвалено уиски, което мъжът на Кристина домъкна. Карл-Ерик още усещаше вкуса му по небцето си. В ума му се появи и Лундгрен от банката. И той се появи. Ето за това трябва да мисли Карл-Ерик. За документите, които ще подпишат в сряда следобед — тоест утре — и за онова надуто семейство, дето се кани да се нанесе в къщата им. Карл-Ерик беше готов да се закълне, че нито мъжът, нито жената могат да назоват трима министри или двама шведски изобретатели със значим принос за индустриалното развитие през осемнайсети и деветнайсети век. Кретени. Карл-Ерик чакаше с нетърпение да напусне тази лишена от история страна. Сигурно ще се почувства чудесно. Забрави как се казваше семейство Надувки. Все едно. Какво значение има?
Роберт…
Роберт. Не, няма да мисли за него. Розмари? Без коментар. Не, ще се върне към наскоро появилата се цепнатина в петата, която ще изчезне още щом стъпи върху червената земя на Испания… Цепнатината, не петата. Какво му става? Карл-Ерик Хермансон винаги е бил толкова подреден в мислите си. Пак се прехвърли на Роберт.
Стига! „По това време на нощта мислите ми приемат различна структура“ — даде си сметка той, малко изненадан, седна на ръба на леглото и се загледа в картина на замъка в Йоребру — награда от състезание по решаване на кръстословици, което Карл-Ерик бе спечелил през 1977-а. Розмари не искаше да я окачи, но понеже той й обясни каква извънредно важна роля е изиграл замъкът в историята на Швеция, тя, разбира се, отстъпи.