И пак Роберт. Добре де, добре. Блудният син; беше решил да проведе с него сериозен разговор още снощи — за да се отърве от неприятното задължение, — но не намери удобен случай. Прекалено много хора и прекалено много обстоятелства. И уиски. Следователно трябва да проведе разговора днес. Възможно най-скоро. При всички случаи, преди да седнат на празничната трапеза. Някои неща просто не могат да се избегнат.
Разговор между Бащата и сина. Голямо „Б“ и малко „с“, точно така си ги представяше, написани печатно. Странно, но дори в това бе закодиран някакъв смисъл. Разговор всъщност не беше точната дума, защото общуването помежду им не биваше в никакъв случай да се превръща в диалог. Карл-Ерик целеше да изясни принципното положение на нещата, което… умът му блокира, но после пак продължи… което беше трагично.
По-зле нямаше как да стане. Точно това възнамеряваше да каже на сина си. „Трагично“ е добре подбрана дума. Струва му се отвратително дори да говори за онази случка. Клеймото, което Роберт бе лепнал върху семейството си, оставаше за цял живот… не, не искам да слушам никакви извинения и обяснения! Постъпката ти не може да се погледне по друг начин. Не, с майка ти никога не сме имали намерение да напускаме страната, но след случилото се не ни остана никакъв изход. Не виждаме друго решение.
Позор, Роберт — ето така щеше да се изрази — навлече ни позор и ни принуди да живеем с него. Не желая повече да обсъждам този случай.
Този въпрос? Не звучи ли по-добре? Не, случай е по-подходяща дума. Въпрос е твърде… е, все едно.
Стана от леглото и отиде в банята. Седна на тоалетната чиния и се изпика. Повече от десет години сутрин се облекчаваше седнал. Какво толкова. Само сутрин. Днес струята течеше по-мудно, сигурно заради необичайния час, в който се беше събудил. Явно не се бе събрала достатъчно течност. Докато чакаше, Карл-Ерик за пореден път си припомни наум цялата си реч към Роберт.
Беше я съставил в главата си преди около месец. Какви думи да подбере, как да формулира мисълта си, къде да направи преднамерени паузи. Планираше да превърне речта си в… своеобразен педагогически шедьовър. Майсторът се познава по лаконичността. Роберт щеше да мълчи. Думите на баща му щяха да се забият безпощадно и завинаги в сърцето му. Като кърлежи в краставо куче — бе прочел някъде това сравнение. Нека Роберт осъзнае какво е направил. И да се разкайва горчиво, няма да помогне. Нека погледне баща си и да разбере, че такава постъпка не се прощава. Единствено мълчанието и забравата са способни да замъглят миналото. Да го замъглят и да излекуват болката. Имах само един син — щеше да започне Карл-Ерик и да направи реторична пауза… — и все още имам един син. Такъв е жребият ми. Майка ти не се чувства добре след случилото се, Роберт, страхувам се за живота й. Не, не за живота й… по-добре „за разсъдъка й“. Страхувам се, че ще си изгуби разсъдъка. Редно е сам да си понесеш срама, Роберт, но за жалост той рефлектира и върху семейството ти. Не, не казвай нищо. След подобни постъпки думите са само въздух. Аскбергсон, директорът на училището, ни предложи великодушно да ни пенсионира — мен и майка ти — преди края на срока, но ние предпочетохме да останем. Отивахме на работа с високо вдигната глава, срещахме смело погледите на колегите ни… не, по-добре „на работните ни другари“. Искам да запомниш това, Роберт. Напролет ще се махнем оттук, но ще си тръгнем с вирната брадичка. Искам да го запомниш.
Макар отдавна да се бе облекчил, Карл-Ерик продължаваше да седи върху тоалетната и да предъвква какви думи ще каже на сина си. Накрая все пак стана, вдигна си пижамата и пусна водата. Изми си ръцете и се погледна в огледалото. Нещо се бе случило с дясното му око. Изглеждаше му променено. Клепачът сякаш бе увиснал с милиметър надолу. Или си въобразяваше?
Наплиска очите си със студена вода и пак се погледна. Клепачът вече не висеше.
Явно така му се бе сторило.
Стана четири без пет. Карл-Ерик се върна в спалнята и внимателно легна до съпругата си. Радиаторът продължаваше да бръмчи леко. Замъкът в Йоребру не бе помръднал.
„Трябва да поспя още — помисли си той. — Предстои ми дълъг ден.“
В девет от Гьотеборг пристигна роднинска делегация: братовчед и братовчедка на Карл-Ерик, съответно със съпругата и съпруга си. Случайно минавали оттук и решили да се отбият за големия ден.
Унищожиха половин торта и дванайсет чаши кафе. Нито Роберт, нито Лейф, нито момчетата бяха станали (или просто далновидно предпочитаха да си останат на горния етаж). В кухнята се събраха четиримата транзитно минаващи, двамата рожденици, Розмари и придружаващ гостите боксер, още бебе, на име Сили. Сили се изпишка три пъти под масата.