— Той никога не се е съобразявал с останалите — отбеляза Ева пред сестра си, след като баща им приключи с историческата лекция и с обиколката на Музея на обувката и направи знак на групата да продължи във виелицата към улица „Линей“.
— Какво значи това? — възрази Кристина. — Роберт също има право на свободен избор.
— Свободен избор ли? — Ева размаха ръце, все едно за пръв път чуваше това понятие. — Какви ги говориш?
— Според мен не бива да го съдим, преди да сме разбрали причината за отсъствието му.
— Никога не осъждам хората. Обиждаш ме, Кристина.
— Извинявай — Кристина избърса носа на Келвин. — Просто ми се струва, че всички го критикуваме прекалено строго.
— Хмф — изсумтя недоволно Ева и хвана мъжа си подръка.
— Е, момчета — обърна се Карл-Ерик — Стожера в училищната педагогика — към двамата си внуци. — Знаете ли защо над тази порта е издълбана годината 1848?
— Тогава за пръв път е публикуван „Манифестът на комунистическата партия“ на Маркс и Енгелс — отвърна замислено Хенрик. — Не знаех, че са го писали в Шумлинге.
— Хаха — засмя се Карл-Ерик, който въпреки натоварената програма през деня бе успял да подремне за четвърт час и си беше възвърнал добрата форма. — Много добре, моето момче. Маркс и Енгелс не са стъпвали в Шумлинге. Навярно майка ти ще ни разясни защо тук е гравирана годината 1848. Ева?
— Пожарът — веднага реагира тя. — През 1848-а целият град изгаря до основи. Тогава повечето постройки са били дървени и само тази къща оцеляла. Наричат я къщата на Лерберг. Според преданията в нощта, когато пламнал пожарът, в тази къща се намирало младо момиче. Нейните молитви и смирението й пред Бог спасили и нея, и къщата.
— Точно така — потвърди Карл-Ерик. — Градът ни, във вида, в който го познаваме, е бил изграден след 1850-а година. Средновековната улична мрежа е заменена с нова. Изградили два нови площада: южен и северен; общината, халите…
— Какъв сняг! — възкликна Лейф Грунт. — Добре че си сложихме зимните стелки! Уискито наистина ли свърши?
— Лейф, моля те — Ева пусна ръката му.
— Да, не остана нито капка — отвърна Карл-Ерик с леко загрижен вид. — Къде ли се е дянал Роберт?
„Сякаш двете неща са неразривно свързани и едното му напомни за другото“ — помисли си Кристина и за пръв път се притесни за брат си. Минаваше четири и половина, а досега не се бе обадил. Дори Роберт не би ги оставил цял ден в неведение къде се намира.
А вероятно вече се бе прибрал и хапваше с майка им и с Естер Брелдин.
— Ще се поразходим на бърз ход до църквата, а после ще се приберем да се почерпим — обяви Карл-Ерик, свали ушанките на шапката си, купена в началото на шейсетте, и поведе зъзнещата група.
— Уф, какво гадно време! — възкликна Розмари Вундерлих Хермансон четирийсет и пет минути по-късно, когато всички вече бяха влезли в антрето и изтупваха снега от ботушите си. — Добре сте, нали? А къде са…?
— Кристина и Хенрик се отбиха в „ИКА“ да купят нещо — обясни Ева. — Роберт появи ли се?
— Не — отвърна Розмари, докато помагаше на Якоб да освободи Келвин от детското кенгуру. — Наистина не разбирам какво става с него. Сигурно сте премръзнали. Наистина ли се налагаше да мъкнеш всички из тази виелица, Карл-Ерик?
— Нищо им няма. Аз съм най-възрастният в компанията. Щом съм добре, няма логика другите да са се преуморили. Хайде да си пийнем по един гльог[18] пред камината.
— Разбира се — съгласи се съпругата му. — А след час ще седнем да вечеряме. Елс-Марие се обади да ви поздрави за празника. И теб, и Ева.
— Благодаря — отвърна дъщеря й.
— И аз благодаря — присъедини се и Карл-Ерик.
Понеже сметнаха, че Кристофер е прекалено малък да пие гльог, не предложиха и на Хенрик. Братската солидарност изключваше единият да пие, а другият — не. Двамата се възползваха от възможността да се оттеглят за половин час в стаята с раирани в зелено тапети.
— Исках да те помоля за нещо — обади се Хенрик, след като изпрати есемес.
— Да? — промърмори равнодушно Кристофер от леглото си.
— Трябва ми… помощта ти.
„Какво? — озадачи се малкият брат. — Моята помощ? Краят на света ли дойде? Армагедон или как го наричаха?“
— Аха… кажи.
— Не точно помощта ти, а мълчанието ти.
— Да?
Сърцето на Кристофер заблъска лудо и той се молеше брат му да не забележи въодушевлението му.
— Моля те само да не ме издаваш.
— За какво? — попита Кристофер и се прозина насила.