Хенрик помълча няколко секунди, явно размишляваше. Кристофер започна да си подсвирква.
— Тази нощ смятам да поизляза.
— Какво?
— През нощта ще изляза за няколко часа.
— Защо?
— Искам да си мълчиш, ако те питат.
— Ясно… но защо ще излизаш?
Хенрик се подвоуми.
— Не ти трябва да знаеш. Просто те моля да не го споменаваш пред мама или… пред другиго.
Кристофер продължи да си подсвирква. Мелодията напомняше парче на „Лед Цепелин“.
— Ако ще си трая, но имам право поне да знам какво ще правиш навън.
— Не съм съгласен.
Кристофер се замисли.
— Добре, но тогава…
Хенрик седна в леглото:
— Ще ти кажа. Имам среща с приятел.
— Приятел? Тук, в Шумлинге?
— Да. Защо те учудва? Семейството му се премести тук преди няколко години.
„Леле, как лъжеш, брато! — помисли си Кристофер. — Хич не те бива. Какво да му кажа?“
— С момиче ли имаш среща?
Въпросът просто изскочи от устата му, но щом го изрече, Кристофер си даде сметка, че питането му е съвсем уместно. Предвид обстоятелствата. Предвид всички обстоятелства. Изминаха три секунди.
— Да — отвърна Хенрик. — С момиче.
Сърцето на Кристофер заблъска още по-бясно и той се помъчи да прикрие въодушевлението си с прозявка. „Лъжеш, та се късаш. Да не би тази мацка да се казва Йенс?“
„Но как Йенс се е озовал в Шумлинге? Да не би да живее…? Нали Йени живее в Карлскуга? Йени, която всъщност не съществува.“
— Е? — настоя да получи обещание Хенрик.
— Ами… добре. Ще си мълча. Гроб съм.
— Супер. Не е сигурно, че ще изляза, но все пак искам да се разберем.
— Да, да се разберем — повтори Кристофер. — Ясно.
„Никак не ми е ясно — помисли си. — Никак. И все пак какво пречи родителите на Йенс да живеят близо до Шумлинге? Напълно възможно е. Или дори в самия град? Е, струва ми се малко вероятно, но не се знае… Това пътуване става все по-интересно. Оказа се много по-вълнуващо, отколкото очаквах“ — призна си той наум.
— Не те разбирам — изнерви се Карл-Ерик. — Какво искаш всъщност?
— Толкова ли е трудно да схванеш? — попита Розмари; преди малко бе дръпнала съпруга си в мокрото помещение. — Роберт още го няма.
— Забелязах. Но масата е сложена, предястието е готово — поне Естер така ми каза — и всички чакат. Да не искаш да позволим на този нехранимайко да съсипе цялото…?
— Този нехранимайко е твой син — прекъсна го тя. — Мери си приказките, Карл-Ерик.
— Ох… Петдесет години все внимавам и претеглям всяка своя дума, Розмари. Стига толкова. Разбери го най-сетне!
„Какво му става?“ — изненада се тя, но после безпокойството за изчезналия Роберт отново я връхлетя като градоносен облак и помрачи съзнанието й.
— Успокой се — помоли тя. — Забелязах и друго.
— Аха. И какво е то? Наближава шест и половина. Не можем да чакаме повече. Не само моето търпение започва да се изчерпва.
— Забелязах, че през нощта изобщо не е лягал в леглото си — стараеше се да не говори твърде припряно.
— Глупости. Легнал е, разбира се. Къде другаде да спи? Колата му стои отвън.
— Знам — Розмари се приближи до мъжа си и вече ги деляха само двайсет сантиметра. Рядко навлизаше така в пространството му, но не се сети за по-сигурен начин да провери колко чаши гльог е изпил. — Изслушай ме внимателно, Карл-Ерик. Роберт не е спал в леглото си. Бях пъхнала негова стара пижама и кърпа под възглавницата. Сега, като влязох, ги намерих сгънати, както ги бях оставила. Роберт е излязъл още през нощта. Изобщо не си е лягал.
В очите на Карл-Ерик се появи безпокойство. От устата му лъхаше съвсем лек аромат на гльог.
— Говори ли с… с Кристина и с останалите? — попита той. — Нали Роберт остана с… нали останаха няколко души, след като двамата с теб си легнахме?
— На никого не съм казвала — уточни Розмари и се отдръпна крачка назад. — Разбрах преди пет минути.
Карл-Ерик изду гръдния си кош с мрачен вид.
— Трябва да ги разпитаме. Може да е споменал нещо… Значи, според теб е излязъл още снощи?
— А ти как мислиш? — отвърна му тя с въпрос. — Сега никак не ми е до празнични вечери.
— Телефонът му! — сети се Карл-Ерик. — Ще го потърсим на мобилния.
— Вече опитах. Следобед му звъних шест-седем пъти. Телефонът му е изключен. Всеки път се свързвам със секретаря.
Карл-Ерик въздъхна.
— А чантата му? Нали носеше някаква чанта?
— В стаята е. Карл-Ерик…
— Да?
— Да не би… да му се е случило нещо?
Той се прокашля пресилено, опита се да се засмее и поклати глава. Звукът, който произведе, и видът му напомняха болно куче.