Выбрать главу

Хенрик помълча няколко секунди, явно размишляваше. Кристофер започна да си подсвирква.

— Тази нощ смятам да поизляза.

— Какво?

— През нощта ще изляза за няколко часа.

— Защо?

— Искам да си мълчиш, ако те питат.

— Ясно… но защо ще излизаш?

Хенрик се подвоуми.

— Не ти трябва да знаеш. Просто те моля да не го споменаваш пред мама или… пред другиго.

Кристофер продължи да си подсвирква. Мелодията напомняше парче на „Лед Цепелин“.

— Ако ще си трая, но имам право поне да знам какво ще правиш навън.

— Не съм съгласен.

Кристофер се замисли.

— Добре, но тогава…

Хенрик седна в леглото:

— Ще ти кажа. Имам среща с приятел.

— Приятел? Тук, в Шумлинге?

— Да. Защо те учудва? Семейството му се премести тук преди няколко години.

„Леле, как лъжеш, брато! — помисли си Кристофер. — Хич не те бива. Какво да му кажа?“

— С момиче ли имаш среща?

Въпросът просто изскочи от устата му, но щом го изрече, Кристофер си даде сметка, че питането му е съвсем уместно. Предвид обстоятелствата. Предвид всички обстоятелства. Изминаха три секунди.

— Да — отвърна Хенрик. — С момиче.

Сърцето на Кристофер заблъска още по-бясно и той се помъчи да прикрие въодушевлението си с прозявка. „Лъжеш, та се късаш. Да не би тази мацка да се казва Йенс?“

„Но как Йенс се е озовал в Шумлинге? Да не би да живее…? Нали Йени живее в Карлскуга? Йени, която всъщност не съществува.“

— Е? — настоя да получи обещание Хенрик.

— Ами… добре. Ще си мълча. Гроб съм.

— Супер. Не е сигурно, че ще изляза, но все пак искам да се разберем.

— Да, да се разберем — повтори Кристофер. — Ясно.

„Никак не ми е ясно — помисли си. — Никак. И все пак какво пречи родителите на Йенс да живеят близо до Шумлинге? Напълно възможно е. Или дори в самия град? Е, струва ми се малко вероятно, но не се знае… Това пътуване става все по-интересно. Оказа се много по-вълнуващо, отколкото очаквах“ — призна си той наум.

— Не те разбирам — изнерви се Карл-Ерик. — Какво искаш всъщност?

— Толкова ли е трудно да схванеш? — попита Розмари; преди малко бе дръпнала съпруга си в мокрото помещение. — Роберт още го няма.

— Забелязах. Но масата е сложена, предястието е готово — поне Естер така ми каза — и всички чакат. Да не искаш да позволим на този нехранимайко да съсипе цялото…?

— Този нехранимайко е твой син — прекъсна го тя. — Мери си приказките, Карл-Ерик.

— Ох… Петдесет години все внимавам и претеглям всяка своя дума, Розмари. Стига толкова. Разбери го най-сетне!

„Какво му става?“ — изненада се тя, но после безпокойството за изчезналия Роберт отново я връхлетя като градоносен облак и помрачи съзнанието й.

— Успокой се — помоли тя. — Забелязах и друго.

— Аха. И какво е то? Наближава шест и половина. Не можем да чакаме повече. Не само моето търпение започва да се изчерпва.

— Забелязах, че през нощта изобщо не е лягал в леглото си — стараеше се да не говори твърде припряно.

— Глупости. Легнал е, разбира се. Къде другаде да спи? Колата му стои отвън.

— Знам — Розмари се приближи до мъжа си и вече ги деляха само двайсет сантиметра. Рядко навлизаше така в пространството му, но не се сети за по-сигурен начин да провери колко чаши гльог е изпил. — Изслушай ме внимателно, Карл-Ерик. Роберт не е спал в леглото си. Бях пъхнала негова стара пижама и кърпа под възглавницата. Сега, като влязох, ги намерих сгънати, както ги бях оставила. Роберт е излязъл още през нощта. Изобщо не си е лягал.

В очите на Карл-Ерик се появи безпокойство. От устата му лъхаше съвсем лек аромат на гльог.

— Говори ли с… с Кристина и с останалите? — попита той. — Нали Роберт остана с… нали останаха няколко души, след като двамата с теб си легнахме?

— На никого не съм казвала — уточни Розмари и се отдръпна крачка назад. — Разбрах преди пет минути.

Карл-Ерик изду гръдния си кош с мрачен вид.

— Трябва да ги разпитаме. Може да е споменал нещо… Значи, според теб е излязъл още снощи?

— А ти как мислиш? — отвърна му тя с въпрос. — Сега никак не ми е до празнични вечери.

— Телефонът му! — сети се Карл-Ерик. — Ще го потърсим на мобилния.

— Вече опитах. Следобед му звъних шест-седем пъти. Телефонът му е изключен. Всеки път се свързвам със секретаря.

Карл-Ерик въздъхна.

— А чантата му? Нали носеше някаква чанта?

— В стаята е. Карл-Ерик…

— Да?

— Да не би… да му се е случило нещо?

Той се прокашля пресилено, опита се да се засмее и поклати глава. Звукът, който произведе, и видът му напомняха болно куче.