— Глупости. Какво ще му се случи в Шумлинге? Хайде, да сядаме на масата. Ще се появи. Ако ли не, ще поговорим с останалите след вечеря. В момента не можем да се съобразяваме само с него. Съгласна си, нали, мила?
— Да — кимна мрачно тя. — Така ще направим.
Преди да прекрачи прага на всекидневната, където подредената маса ги очакваше, Карл-Ерик спря, все едно внезапно се сети как стоят нещата, и държеше да подчертае позицията си:
— Разбери, Розмари — подхвана той, — до гуша ми дойде от простотиите на Роберт. Ако се окаже, че пак е заминал за Австралия, ще бъда най-щастливият човек на света.
— Стана ми ясно, Карл-Ерик — отвърна тя и влезе в кухнята при Естер Брелдин.
Беше време да сервират блини с червен лук, аспержи на пара и два вида черен хайвер.
Речите започнаха. Докато гостите хапваха блини и пиеха „Ризлинг“, по-възрастният юбиляр поздрави с добре дошъл целия „футболен отбор“ (явно включваше себе си, отсъстващия Роберт и Естер Брелдин, която още не бе излязла от кухнята, защото иначе не биха станали единайсет).
— Днес е голям ден — обяви Карл-Ерик. — За мен и за Ева. На четирийсет години човек още минава за млад и му предстоят десет години до зенита на живота му. Навършиш ли обаче шейсет, не просто си се приземил, а си пресякъл и финиша. Говоря образно, защото реших да се придържам към вече използваната от мен спортна терминология.
Последната дума явно го затрудни при изговарянето и той се запъна. Розмари пак се запита какво му става. Днес Карл-Ерик, неуморимият Стожер в педагогиката, й се струваше неузнаваем. Така или иначе, той се впусна в двайсетминутно експозе на тема шведското основно училище от 1968-а, вдигна тост за „Познанието с главно П, което е самодостатъчно и не се продава на алчни пазарни сибарити[19] и случайни икономии“ (вероятно иска да каже „идеологии“, досети се Розмари), и накрая отново приветства всички с добре дошли.
Сервираха сърнешка плешка със сезонна гарнитура, маринован лук, желе от черно френско грозде и картофени дукеси. Преди да посегнат към ястията, Лейф Грунт стана да поздрави рождениците. Речта му се състоеше от три части. Първо разказа някаква неразбираема история за едрогърда месарка в магазин в Йеливаре, после отдели двайсет секунди, за да похвали добродетелите на съпругата си, и накрая заяви, че никога не би дал на тъст си повече от шейсет и четири години и половина.
Неочаквано Розмари избухна в сълзи и стана от масата. След малко се върна и обясни емоционалния си срив с внезапно връхлетяло я силно вълнение от присъствието на цялото семейство.
За всеобща изненада (единствено Ева не се учуди) Хенрик се изправи и изпя италианска серенада акапела. Изпълнението му пожъна бурни аплодисменти и повиши настроението.
За десерт се насладиха на глазирани круши в конячена сметана и на словесно изтънчена, но доста неемоционална реч на Якоб — вероятно защото бе произнасял същата реч поне още двайсетина пъти, предположи съпругата му. За заключителната част от тържеството извикаха дори Естер Брелдин от кухнята и я почерпиха с чаша от прословутото малагско вино.
Накрая дойде време за кафе, торта и подаръци. Акцентът в подаръците на Ева падна върху цял сервиз от английски порцелан: чинии — дълбоки и плитки, — малки чинийки, чаши за кафе и чай, подноси, купички и супник. Разбира се, не я лишиха и от така наречените „подаръци за преживявания“: ваучер за вечеря и трийсетминутен масаж с камъни в спацентър „Ясураги Хаселуден“ и масаж в спацентър „Селма Лагерльоф“ с ароматни масла (Ева вече бе ходила там два пъти, но кой ти гледа?).
Подаръците на Карл-Ерик се оказаха малко по-разнообразни: книги с разнообразна тематика, халат, бастун със сребърна топка, пет копринени вратовръзки (явно купени от Роберт на летището в Банкок), фотоапарат и стара литография, изобразяваща битката при Балдкирхенхайм през 1622-ра.
Едва след като приключиха с тази точка от дневния ред, преминаха към въпроса къде е Роберт. Наближаваше единайсет и отбелязването на 105-годишнината общо взето вървеше към своя край.
— Май е време да извадим скелетите от гардероба — опита се да оригиналничи Лейф, но четирийсетгодишната му съпруга не пропусна снизходително да му напомни колко неуместен е подобен израз в настоящата ситуация.
— Искаше да се поразходи и да изпуши една цигара — спомни си Кристина. — Не погледнах часовника, но трябва да е било около дванайсет и половина.
— Как ти се стори? — попита Розмари.
— Както обикновено.