— Защо се интересуваш как й се е сторил, мамо? — намеси се Ева.
— Предвид обстоятелствата въпросът ми е съвсем логичен.
— Сигурно е намерил някоя мацка — предположи Лейф. — В момента май се нуждае точно от това.
— Прекаляваш, Лейф — смъмри го съпругата му.
— Добре, де. Казах го съвсем хипотетично. Вашите версии какви са?
— Май беше един без двайсет — плахо се обади Кристофер. — Тогава му пожелах лека нощ и се качих да си легна.
— Десет минути повече или по-малко не са от значение — отсече Карл-Ерик. — Няма ли за какво друго да си говорим?
— Има, разбира се — съгласи се съпругата му. — Но някои от нас се притесняваме за Роберт. Ти очевидно не споделяш тревогата ни.
Карл-Ерик отпи от кафето си и стана.
— Отивам до тоалетната — обяви той.
— Shit happens — изтърси Лейф Грунт.
— За бога, Кристина, спомни си! Нали излязохте да поговорите насаме? Как ти се стори Роберт тогава? Беше ли пиян?
Оглеждайки разтревоженото лице на майка си, Кристина се опитваше да претегля внимателно всяка дума. Какво да й отговори? Замисли се дали Роберт се бе държал странно. А колкото до алкохола, със сигурност не беше трезвен. Снощи самата Кристина също се чувстваше силно замаяна, а освен това мислеше само за едно.
Господи, тогава цялото й същество бе обладано от едно-единствено желание, особено след като Роберт излезе.
Днес Хенрик я увери, че е твърдо решен да я посети в хотела. Ако очаквала той да размисли, била сгрешила.
— Ще дойда при теб довечера, Кристина — заяви той, когато успяха да се измъкнат от останалите и — сякаш се бяха наговорили — влязоха да пазаруват в „ИКА“. — Нали не си се отказала?
Тя поклати глава. Не, не се била отказала. Не и ако той е бил съгласен.
После цяла вечер не размениха нито дума. Отбягваха да се гледат. Това не направи впечатление на никого. По време на дългата вечеря тя усещаше странна възбуда, която й напомняше за… за времето, когато беше на четиринайсет, хормоните й бушуваха и тя се влюбваше ту в един, ту в друг пъпчив тийнейджър. Докато Хенрик изпълняваше песента, Кристина получи силно сърцебиене.
Същевременно непрестанно си мислеше, че ако Ева разбере какво става между сина й и сестра й, ще я убие без секунда колебание. Кристина го знаеше. Както дребно животно, изправило се очи в очи с лъвица, решена да защитава потомството си, знае какво му предстои. Впрочем сравнението си го биваше.
А Роберт? Кристина нямаше ни най-малка представа къде се е дянал.
— Кажи нещо — подкани я майка й. — Сподели какво ти минава през ума.
Двете се намираха в кабинета с по чаша „Бейлис“. Розмари „отвлече“ тук дъщеря си, защото явно се надяваше Кристина да разполага с тайна информация за местонахождението на Роберт.
— Съжалявам, мамо, но не знам нищо. Роберт, разбира се, се чувства потиснат, но не мисля, че се е самоубил.
— Изобщо не съм споменавала… — подхвана Розмари, ала млъкна и тропна с крак.
После изгледа изненадана крака си. Сякаш се готвеше да заплаче всеки миг. Кристина мълчаливо наблюдаваше майка си. Изведнъж й дожаля ужасно за нея и й се прииска да я прегърне, но точно тогава на вратата се появи Якоб:
— Кристина?
— Да?
Всъщност нямаше нужда от повече думи. Кристина веднага го разбра. Цяла вечер Якоб бе пил само минерална вода и търпението му се беше изчерпило. За всеки, запознат с изражението и жестовете му, беше очевидно, че копнее да се махне оттук; да зареже в хотела жена си и сина си, да се качи в колата сам-самичък, да поеме по пустите шосета към Стокхолм и да си пусне диск на Декстър Гордън. Всъщност Кристина го разбираше.
Неочакваният прилив на нежност към майка й мигом се изпари.
— Добре, Якоб. Време е.
— Да не си тръгвате? — възкликна Розмари. — Ама ние още дори не сме…
Не се сети какво още трябва да се направи преди края на празненството и додаде:
— Притеснявам се за Роберт.
— За изчезването му вероятно има съвсем логично обяснение — успокои я Якоб. — Сигурно ще се появи всеки момент.
— Дали? — попита Розмари и се вгледа наивно в очите на зет си.
Все едно Якоб Вилниус, освен столичанин и известен телевизионер, можеше и да предвиди как ще приключи историята с един изчезнал в зимна нощ млад мъж.
— Разбира се — увери я той. — Сигурно се е почувствал притиснат отвсякъде. Ако се поставим на негово място, постъпката му изглежда съвсем разбираема, нали?
— Май… си прав — заекна Розмари. — Дано си прав. Дано не му се е случило нищо лошо. Просто… — погледът й заснова между дъщеря й и миловидно усмихващия се Якоб, но Розмари не съобрази какво друго да каже.