За секунда й се бе сторило, че Кристина иска да я прегърне, но явно си бе въобразила.
— Ще се кача да приготвя Келвин. Нали? — обърна се Якоб към съпругата си.
— Да, да — кимна тя. — Иди. Мамо, благодарим ти за чудесната вечеря.
— Наистина ли вече ще…? — подхвана отново Розмари, ала въпросът прозвуча ужасно фалшиво в ушите й и тя за трети или четвърти път в рамките на съвсем кратко време не довърши изречението.
„Какво ми става? Изгубих дори способността си да говоря нормално“.
12
Кристина, Якоб и Келвин се отправиха към хотела, а Карл-Ерик извади осемнайсет снимки на къщата в Испания да ги покаже на семейство Грунт.
— Кой ги е правил? — поинтересува се Ева.
— Аз, разбира се, кой друг — отвърна баща й.
— Значи, с мама вече сте ходили там?
— Само аз — обясни Карл-Ерик. — В началото на декември. На сянка беше двайсет и три градуса, а сянка почти нямаше, хаха. Небето синееше като през истински шведски летен ден.
Снимките минаваха от ръка на ръка: осемнайсет размазани фотографии на белосана скучновата къща близо до други такива белосани скучновати къщи. На заден план се виждаха голи скали, някоя и друга бугенвилия, кипариси, малък басейн с бели шезлонги и светлосиня вода.
На няколко снимки Карл-Ерик бе уловил и морето, макар и отдалече. Намираше се на около половин миля, а към него водеше мрежа от модерни пътни артерии.
— А не си ли снимал как изглежда къщата отвътре? — попита Лейф.
— Предните собственици си бяха у дома — обясни Карл-Ерик. — Ще се изнесат през февруари. Не исках да се натрапвам.
— Разбирам — кимна Ева.
— Снимал съм със стария фотоапарат — уточни Карл-Ерик, за да се извини за незадоволителното качество на фотографския материал. — Обективът му беше развален. Затова много исках дигитален. Ще ви изпращаме снимки по интернет всяка седмица.
— Очакваме ги с нетърпение — увери го Лейф.
— Колко пиксела е апаратът? — поинтересува се Кристофер.
— Много — отвърна дядо му.
Настана кратко мълчание и стенният часовник побърза да се възползва от тишината и да удари полунощ.
— Наистина се надявам да сте взели това решение единодушно и да си давате сметка колко ще се промени животът ви — отбеляза Ева.
— Ходила ли си в Гранада, моето момиче? — попита Карл-Ерик с леко снизходителен тон. — Виждала ли си каква гледка се открива от Новия мост в Ронда?
— Татко, не казвам, че правите грешка, а че се надявам да не сте взели прибързано решение.
Карл-Ерик събра снимките и ги пъхна обратно в плика, където ги съхраняваше.
— Ева, не желая да го обсъждаме — процеди той. — Няма нужда да ти припомням какво се случи през есента. Такива тежки житейски изпитания налагат да вземеш съдбоносно решение.
— Само попитах…
— Някой иска ли сандвич преди лягане? — попита Розмари, която се върна от кухнята. — Или плодове?
— Полудя ли, мамо? — възкликна Ева. — Пет часа не сме ставали от масата!
— Просто… — гласът й изтъня, но тя си пое дълбоко въздух и продължи: — Дали да не се обадим в полицията?
— И дума да не става — отсече Карл-Ерик, след като той и съпругата му останаха сами в спалнята си петнайсет минути по-късно. — Прави каквото искаш, но не се обаждай в полицията. Забранявам ти.
— Забраняваш?
— Да, забранявам.
Лицето му придоби цвят, какъвто Розмари не бе виждала. Тоест, беше виждала сливи и други презрели плодове с такъв цвят, но не и лицето на съпруга си.
— Но, скъпи Карл-Ерик — подхвана тя, — мислих много и…
— Изобщо не мислиш! — избухна той. — Не схващаш ли какво ще стане, ако съобщиш в полицията? Сякаш кашите, които той забърка, не са достатъчни! Как изобщо има очи да дойде тук, а отгоре на всичко и да изчезне ей така! Пфу, дявол да го вземе, не издържам повече! Само си представи какви заглавия ще цъфнат по вестниците, Розмари! „Роберт Чекиджията изчезва безследно в Шумлинге“! Говорим за сина ти!
Тя преглътна и се свлече на леглото. За пръв път през четирийсет и пет годишния им брак виждаше мъжа си толкова бесен. — „Ако му възразя, ще получи инфаркт и ще умре.“
— Ако обичаш, не споменавай това ужасно прозвище — помоли вяло тя.
Карл-Ерик тръгна към банята, като ругаеше и си мърмореше под нос.
Безспорно имаше право. Тя дори не смееше да си помисли какво ще напишат вестниците и колко ще ги одумват хората, ако се разчуе, че Роберт е изчезнал, и то в Шумлинге, където е дошъл да празнуват юбилей!
Обади ли се в полицията, веднага щеше да се разчуе. Вестниците, радиото и телевизията получаваха половината от новините за изданията и емисиите си от органите на реда. Независимо как.