Ради Радев
Човек без магия
1.
Мелиса сътвори свещ и я закрепи на едно клонче, горе-долу на височината на гърдите си. Свещта бе полупрозрачна, създадена от магия, но пламъчето й бе достатъчно светло за да виждат добре лицата си. Маркус се вгледа в очите на Мелиса и се опита да прочете мислите й. Познаваше хора, които наистина владееха този трик, но Маркус никога не успя да го научи.
Мелиса тъжно рече:
— Съжалявам, Маркус, всичко свърши… Моите родители ми забраниха да се виждаме.
— Сега ще отида при тях. — заплаши Маркус. — И ще ги накарам да повторят думите си.
Тя го хвана за ръцете.
— Тежко ми е да го кажа, Марк. И аз не искам да те виждам повече.
— Защо?
— Ти не си обикновен, мили. Не ми се сърди, но няма друг като теб в селото. Всеки владее някакво заклинание, дори най-нищожното като това. — Мелиса посочи свещта. — Само ти си единственият. Човекът, който през целия си живот не е успял да направи и най-простото вълшебство. Ти си човек без магия, Марк.
„Амаг“, помисли си Маркус. Хайде кажи го на глас. Амаг — човек без магия, това съм аз. Наречи ме Амаг и човекът, който те е научил на тази дума, ще трябва да ходи на вещер да му оправя зъбите. Лицето на Маркус се вкамени, челюстите му се стегнаха. Каза:
— Чуй ме, Мелиса, обещавам ти че до една година ще стана по-голям магьосник от самия Септона.
Мелиса докосна с пръсти устните му.
— Не споменавай името на Върховния Каан, за да не получиш проклятие. И не само ти, а и целия ти род до тринайсто коляно.
Маркус леко я побутна. Предложи:
— Тръгвай си, Мелиса. И аз съжалявам. Щом нещата стоят по този начин, аз също не те желая повече.
Мелиса разтвори леко бялата си свилена рокля. Приближи се плътно до него, така че Маркус усети топлинатана тялото й. Невинно го подкани:
— Искаш ли да прекараме заедно една последна нощ, преди да се разделим?
— Искаш ли да се оженим? Напук на всички. — Маркус я придърпа към себе си.
— Казах ти вече, Марк, татко и майка ми казаха да не се виждам с тебе. Заплашиха, че ще ме прокудят от къщи. И ще платят на могъщ магьосник да хвърли проклятие върху нас двамата. Освен това ме е страх да се обвързвам с тебе, ти не си обикновен човек, ти си Амаг…
Най-после го изрече, каза си Маркус. Аз съм Амаг — единствения човек в село Даркай, който не може да направи магия.
Мелиса тръгна в мрака. Бе красива дори разплакана, с бялата си рокля от свила, червеникавата си къдрава коса, чипото носле и симпатичните лунички по бузките.
Прозрачната свещ върху клончето угасна, избледня и постепенно изчезна, сякаш никога не я е имало.
Маркус не носеше огниво, нито факла. Нощта бе тъмна и луната — закрита от облаци и върхове на дървета. Все пак след известно време той успя да намери пътя от гората до селото. Трудно.
Странноприемницата бе пълна. И на тезгяха и около чамовите маси имаше хора, които се хранеха, пиеха, разговаряха, пееха или кротко спяха. Точно над подсилената със извити железни орнаменти дъбова врата имаше табела. На нея прогорен с огън личеше надпис: ТУК СЕ ЗАБРАНЯВА ПРАВЕНЕТО НА МАГИИ СЛЕД ПОЛУНОЩ!
Маркус също бе в странноприемницата. Говореше с един мъж. Човекът бе облечен в странни кожени дрехи, които имаха цвят на бликаща кръв. Освен това лъщяха под светлината и придаваха на мъжа бляскав вид.
Името на човека бе Миртани. Изглежда доста хора го уважаваха. И като влезеха в странноприемницата, щом го видеха, идваха да го поздравят.
Миртани уточни:
— Значи се скарахте с Мелиса?
— Да. — неохотно отвърна Маркус.
— Тогава какво те задържа още в това село? Аз мисля, че трябва да се преместиш да живееш някъде другаде. И по-бързо.
— Лесно ти е да го кажеш. — възмути се Маркус. — Ти постоянно пътуваш и си свикнал без постоянен дом.
Миртани вдигна бронзов бокал с инкрустирани по него ловни сцени. Отпи червено вино и рече:
— Знаеш ли, Маркус, съседните нам кралства не са като нашето. Там малцина успяват да направят каквато и да е магия. По-голямата част от хората не владеят и най-простото заклинание. Въпреки това никой не ги обижда или преследва.
— Дразниш ли ме или направо ме обиждаш?
— За твое добро ти го казвам. — Знаеш, че съселяните ни не търпят ъ-ъ-ъ… такива като тебе.
— Дай да говорим за нещо друго. — предложи Маркус.
Двамата помълчаха за момент. Странноприемницата бе започнала да се пълни и те заоглеждаха посетителите.
Миртани попита:
— Мислиш ли, че ще има проблеми тази нощ?
— Не знам. Засега почти всички изглеждат кротки.
— Добре. Аз тръгвам. Утре отново съм на път.
Миртани стана от масата и се отправи към вратата. Човекът с червените дрехи бе разносвач на магически съставки. Той транспортираше вълшебни ингредиенти из няколко града, но понякога излизаше и извън родното си кралство Балх. Хората шушукаха, че приемал да доставя и неща, които са незаконни (любовно биле или пък горчивка за късмет), стига да му се плати достатъчно. Във всеки случай Миртани бе най-добрия приятел на Маркус и той не го разпитваше много-много за работата му.