— ФАЦИНА КОРАМЕ ПЕВО АМАГ!
Върховния Адепт затвори уста и падна на колене. Виждаше се как пули очи и се мъчи да се освободи от магията на Маркус. Вените по слепоочията му се издуха и заплашваха да се пръснат от напрягане.
После едната магия надделя над другата. Върховния Каан Септона се прекърши. Раменете му се отпуснаха. Той замря, нищожен в своето безсилие.
Маркус докосна с лявата си ръка огнения знак „АМАГ“ на челото си. Вдигна високо дясната си ръка. В нея се образува кълбо от бяла светлина. То полетя, докосна лицето на Върховния Адепт и го повали в несвяст.
Когато Маркус свали ръцете си, дамгата на челото му беше изчезнала. Жигата „АМАГ“ се бе появила, съвсем прясна и димяща върху лоба на Върховния Каан.
Маркус тръгна към златната колесница с четирите еднорога. Те бяха досущ като огромни бели коне. Само че от челата им стърчеше бял рог, дълъг колкото детска ръка и дебел колкото мъжки палец. Очите на създанията излъчваха разум и приличаха на човешки.
Маркус започна да ги разпряга от каретата. Те запръхтяха и воинът-магьосник взе да им говори успокояващо. Не би си позволил да тормози едни магически създания, известни с добротата и благостта си, да дърпат колесницата му. До столицата. По скоро би впрегнал някой убиец.
Ами да. Хиляда Ечарни. На разположение. Тъкмо можеха да се сменят, когато поискат. За да не се изморяват много. Внезапно чу глас до себе си:
— Господарю…
Маркус се обърна.
Беше предводителят на Ечарните. Мъж на средна възраст, много добре сложен, с обръсната, лъщяща глава и дълги, извити надолу мустаци. Изглежда човекът имаше вродени магически способности, защото бе успял да се дотътри до него пълзешком. Бе превъзмогнал частично заклинанието, но все пак не можеше да се изправи.
Маркус го подкани:
— Кажи.
Генералът попита боязливо:
— Вие сте новият Владетел, нали?
— Да.
— Как да ви наричаме, господарю?
— Маркус. Казвам се Маркус. А как е твоето име?
— Аз съм генерал Пантотен, господарю. Предвождам всички Ечарни. Значи вие ще бъдете новия Върховен Каан, господарю Маркус?
— Да.
Междувременно младежът упя да освободи четирите Еднорога от юздите и поводите им. Те изцвилиха в знак на благодарност и се разбягаха.
Генерал Пантотен изглеждаше така, сякаш всичко в което някога е вярвал е било разрушено и е изчезнало. Като че ли в момента търсеше да го замени с нещо друго.
Предложи:
— Господарю Маркус, аз и моите войници веднага ще положим клетва за вярност пред вас!
— По късно. Когато стигнем до столицата. И аз седна на трона на предишния Каан. А сега искам да завържете тези — Маркус посочи Септона и декадата бивши магьосници. — После ще ги вземем с нас в столицата Шамбала и ще ги завържем на Централния Площад. Ще трябва разбира се да свалите качулките им, генерале, за да могат всички да видят, че имат дамга Амаг на челата си.
— Това е просто начин да ги осъдите на смърт, нали господарю? Тълпата направо ще ги разкъса. Знаете, че е наредено да се убиват Амагите, и освен това за тях има обявена награда.
— Именно. Не съм я издал аз тази заповед.
В гласа на генерал Пантотен се появи безпокойство:
— Ами ако окажат съпротива, Господарю?
— Не се страхувай, генерале. Колкото и да били могъщи, вече не могат да направят никакво вълшебство. Вече са просто едни отчаяни нещастници, генерале. Вече са просто едни Хора без Магия.