Полунощ отмина, а странноприемницата бе все така пълна. Повечето бяха обикновени хора, които се веселяха, но имаше и една пияна компания, която прекаляваше. Крещяха, блъскаха всеки минал по близо до тяхната маса и се поливаха с вино.
Собственикът на хана — Виятез, седна до Маркус. Това бе необичайно. Виятез знаеше, че когато е на работа, Маркус мрази до него да седи някой. На всичко отгоре съдържателят се протегна и го прегърна фалшиво приятелски през раменете. Маркус отстрани хилавата му ръка с два пръста и мрачно измърманиса:
— Казвай.
Виятез заобяснява неловко:
— Нали виждаш оная буйната компания. Много те моля, не се карай с тях. Не искам грозни уроки или дори слухове за странноприемницата ми.
— А оня — големия, дето току що строши една кана в главата на конярчето?
Виятез се вгледа в мускулестия мургав мъжага, който крещеше най-много от всички и явно бе с голямо самочувствие. Съдържателят каза умолително:
— Виждаш ли, сега плаща каната на прислужницата. Точно за него искам да те предупредя. Много те моля, не се забърквай с него.
— Да не се забърквам?
— Да. Каквото и да счупи — ще го плати. Ако пък е прекалено пиян и не иска, не се дразни с него. Казаха ми, че бил прочут воин. Освен това той и компанията му вече похарчиха сто и двайсет сребърни монети.
— Ако беше прочут воин, мисля че нямаше да се държи така.
Маркус заоглежда мъжа, с когото му бе казано да не се забърква. Бе наистина едър, много висок и много широк. Мускулите му бяха гигантски, по-релефни и по-изпъкнали (но не по-масивни), дори от тези на самия Маркус. Лицето на мъжа бе грозно и изпъстрено цялото с белези. Гледаше някак самодоволно и нагло. „Прилича повече на хулиган, отколкото на воин“, реши Маркус. Белязания гигант го погледна, но въобще не го видя, сякаш бе част от мебелите. Или домашен любимец.
Пълничкото тъмнокосо момиче, което разнасяше поръчките, дойде и постави на масата пред Маркус сребърен поднос. С другата си ръка сервира кристална гарафа. Обясни:
— Виятез черпи. Тези неща са за негова сметка. — В очите на девойката лъщеше завист.
Маркус погледна масата и разбра защо момичето се облизваше. Ястието в сребърния поднос бе печено от кълка на Рух — най скъпото ядене в хана. Смяташе се, че може да удължи живота, ако се консумира редовно. А също така увеличава и мъжката сила. Кристалната гарафа пък бе пълна със самодивско мляко. За него хората разправяха, че дарява здраве.
За около година работа в странноприемницата Маркус бе видял да поръчват едновременно месо от Рух и самодивско мляко не повече от десетина пъти.
Междувременно полунощ отмина, а ханът все още бе пълен докрай. Прислужницата едва смогваше да разнася поръчките. Глъчката ставаше все по-голяма.
Изведнъж точно под тавана започнаха да се роят искри. Те приличаха на светулки, само дето припукваха силно и угасваха. Маркус се огледа и видя кой прави тези заклинания. Беше прочутия воин с неговата шумна компания. Явно би направил по-голяма магия, стига да можеше, но засега се задоволяваше с това. Предизвикваше страшен възторг на неговата маса.
Маркус повика прислужницата. Девойката дойде както винаги недоволна и нацупена. Маркус строго каза:
— Иди кажи на онези, че магиите в тази странноприемница са забранени след полунощ. Когато се напият, дори и малките магьосници правят големи поразии.
— Ти им кажи — опълчи се момичето. — Не искам да ми избият зъбите. Или да ми сторят нещо още по-лошо.
Маркус стана и отиде при масата на великана. Двама от неговата компания си бяха свалили ботушите. Бяха си качили краката на масата и ги миеха с черна бира. Стъпалата им и без това бяха в същия като на бирата цвят и воняха на нещо умряло. Останалите ги намираха за много забавни и квичаха от удоволствие, като от време на време се поливаха с червено вино по главите.
Маркус се обърна към мъжагата възможно най-учтиво:
— Извинявайте, обаче тук не е разрешено да се правят магии след полунощ.
Гигантът го погледна накриво и заплаши:
— Изчезвай, дечко, докато не съм те напердашил.
Маркус понечи да се пресегне през масата и да го пипне за шията, когато усети две ръце да го хващат за колана. Съдържателят Виятез го държеше и му шепнеше:
— Недей. Моля те, сдържай се, от половин час черпят целия хан.