Когато мъжете довлачиха Маркус до кмета, тълпата поутихна. Екенфорд, без да слиза от масата го посочи:
— Ето го! Вижте Маркус — Убиецът, който снощи закла един доблестен воин в странноприемницата!
— Беше самозащита! — извика младежът.
Кметът Екенфорд продължи:
— Освен че Маркус е убил подло видния боец Бинар, всички знаем какъв е той всъщност.
Тълпата зарева:
— Маркус е Амаг! Човек без магия! Такъв е!
Екенфорд обяви:
— Всички знаем, че Маркус е осиновен. Благодарение на това, че настойниците му са достойни и почтени хора, ние досега го търпяхме в нашето село Даркай. Търпеливо чакахме цели деветнайсет години Маркус да научи най-малкото заклинание. Но той си остана Амаг. А от снощи се превърна и в Убиец. Аз мисля, че достойните му осиновители нямат право да се сърдят, ако най-после точно изпълним заповедта на Върховния Каан спрямо Амагите!
Тълпата виеше:
— Да се убие всеки Амаг! За хората без магия е обявена награда!
Чу се глас:
— Да го убием и да си поделим наградата!
Кметът рече милостиво:
— Нека не се превръщаме в кръвожадни убийци като него. Освен това ако си поделим наградата между толкова хора, за всеки поотделно би останала нищожна сума. Аз предлагам да жигосаме Маркус, за да знаят всички какъв е. И после да го прокудим от нашето село.
Отново се чу същия глас от тълпата. Беше женски:
— Да се жигоса! Да се жигоса и пропъди! Дамга и изгнание за Човека Без Магия!
…Маркус бе овързан още по-жестоко, така че се виждаха само главата и стъпалата му. Шест човека едва го удържаха, докато ковачът се приближи с нажеженото желязо. Маркус видя светещия край да се приближава към челото му, после в главата му избухна слънце.
…Младежът не знаеше колко време е минало. Успя да се поосвести и огледа. Разбра, че е отвързан и лежи на прашен черен път. Спомените му бяха объркани и преплетени. Ту виждаше потното лице на ковача, ту как го връзват за някаква каруца и го влачат извън селото. Също така, май че го замерваха с камъни и изгнили плодове. Спомни си и това, че видя Мелиса, която крещи и устата й се гърчи злобно, докато хвърля нещо по него.
Маркус вървеше по черния път, когато изневиделица профуча някакъв конник. Без малко да го събори.
Младият воин изруга и се спря за малко, понеже му прилоша. Раната на челото му се бе подула, а освен дълбоката болка го и смъдеше.
Младежът си помисли, че трябва да потърси храна и вода. Също и знахар, който да се погрижи за изгореното.
Маркус чу тропот и видя, че конникът се връща. Бе облечен в ризница на плочки, която му стигаше до бедрата. Над главата си въртеше верижен боздуган „утринна звезда“. Топката с шипове изсвистя във въздуха и се устреми към главата на младежа. Той отскочи ловко встрани и хвана веригата на боздугана. Дръпна рязко надолу и ездача се строполи в краката му.
Младежът бутна с крак шлема на нападателя и вдигна собствената му „утринна звезда“ над него. Мъжът изломоти:
— Убий ме ако искаш, но и ти ще дойдеш в Aда не след дълго. Дамгата на челото те издава, че си Амаг, човече, а за хората без магия е обявена награда. Колко време мислиш да живееш?
— По дълго от тебе. — отвърна Маркус.
И го изрита в главата.
3.
Градът се наричаше Каржал и бе построен на кръстопът. В него можеха да се видят цурти с тюрбани на главите и странни прозрачни тръбички в уста; саджипи толокова въглено черни, че никой не успяваше да ги различи един от друг; ниски кривокраки и червендалести дистари с уши щръкнали като крила на прилеп. Говореше се на различни езици, които неизбежно се смесваха и се получаваха нови диалекти и наречия.
Конникът бродеше по улицата на Лечителите в Горната Махала на Каржал и тропаше от врата на врата. Младежът бе висок и мускулест. Нагоре от кръста носеше сива риза без ръкави, които и без това биха се пръснали от мощните му ръце. Надолу бе облечен в тъмнокафяви кожени бричове и гети в същия, но малко по-светъл цвят. Чертите на челото бяха волеви и приятни.
Той спря пред поредната порта. Потропа с чукчето във форма на лъвска глава, захапала бронзова гривна. Не след дълго излезе някакъв горделив слуга. Бе висок и изискано облечен в бяла ленена риза и зелени шалвари от фина вълна. Прислужникът внимателно огледа огнения знак върху челото на Маркус.
Слугата заяви рязко:
— Господарят не лекува проклети Амаги!
С неочаквана бързина, прислужникът се шмугна зад дебелата дървена врата и я затръшна. Топката с шипове от верижния боздуган на Маркус се заби в портата точно там, където преди малко беше лицето на слугата