— Доколкото разбрах, някъде много далеч на запад.
— Ще го намеря. — нетърпеливо каза Маркус.
Саафал вдигна ръка.
— Има две неща, които трябва да знаеш, когато се срещнеш с Базилиска. Първо, не го поглеждай в очите, защото ще се вкамениш.
— А другото?
— Никога не споменавай думата „змия“ пред Базилиска.
4.
Младежът бе уморен и от това приятните черти на лицето му придобиваха леко изкривен и страшен вид.
Около челото си имаше омотана чиста бяла превръзка. В лявата си ръка държеше юздите на кон, който потрепваше и сумтеше, леко раздразнен от пазарлъка, който господарят провеждаше на висок глас. И младежът, и добичето изглеждаха прашни и потни, сякаш бяха изминали необикновено дълго разстояние.
Маркус провеждаше пазарлък:
— Виж сега, давам ти този прекрасна и почти нова „утринна звезда“ и 20 сребърни монети за един голям двуостър меч и кинжал с тройно острие.
Продавачът на оръжие изгрухтя презрително:
— Само кинжала с тройно острие струва седемнайсет сребърни монети.
Маркус се помъчи да звучи убедително:
— Добре де, ама аз ти давам боздугана и ти доплащам!
Петдесет и четири сребърни монети бяха общо всичките пари от кесията на боеца, който го бе нападнал. И почти половината от тях Маркус бе изхарчил по пътя дотук за храна.
— Изглежда вехт и захабен. И употребяван често.
Младият воин се огледа и доста се почуди дали да прасне продавача по главата с предмета на сделката. Обаче забеляза лъскавите брони на мъжете от Градската Милития (или както там се наричаше — Стража?), да шетат по пазара и се отказа от това антитърговско намерение.
Продавачът на оръжие също видимо се зачуди. През това време Маркус алчно оглеждаше сергията му. По нея имаше наредени блестящи ятагани и ханджари, лъскави мечове и ками, инкрустирани саби и кинжали. Брадвите и боздуганите бяха изложени на съседна сергия, принадлежаща на същия търговец.
Продавачът накрая се съгласи:
— Добре. Взимам този древен и ръждясал верижен боздуган и ти давам меча и кинжала, които си избрал. Ще доплатиш двайсет и две сребърни монети. И дано нямам повече днес други клиенти като тебе, защото ще се разоря дотам, че да продавам само ножове.
Маркус кимна. Плати, взе двете оръжия и се качи отново на коня си. Бе стигнал до Града на Базилиска. Започна да обикаля. Трябваше да намери убежището, леговището или дупката, където живееше чудовищното създание.
Докато се разхождаше по пазара, Маркус се бе заслушал в няколко разговора. Успя да подочуе за Базилиска, че бил нещо като мъдър съветник и любимец на тукашния властник, чието име било Ротнем.
Маркус попита няколко човека къде точно живее Базилиска. Те неизменно побледняваха и даваха един и същ отговор: „Който пита за Базилиска, вече е мъртвец или камък“. След това забързваха крачка.
Младият воин попита една куртизанка, която май и без това се канеше да му се обеси на врата. Тя направи същото като гражданите, които бе попитал преди нея. Ако не друго, да разпитваш за Базилиска като че ли бе идеален начин да се отървеш от досадници.
„П-с-с-т.“ — Чу отнякъде Маркус.
Младежът се озърна.
— П-с-с-т.
Един мизерен просяк седеше с кръстосани крака недалеч от Маркус и зяпаше втренчено ръждясалата си тенекиена паничка за подаяния. Младият воин се приближи до него.
Понаведе се от седлото и уточни:
— Ти ли издаваш тези звуци?
— Разбрах, че търсиш Базилиска. — просякът се вглеждаше още по-усилено в паничката си.
— Да. Така е.
— Тогава ме последвай.
Просякът стана и закрачи учудващо бързо. Младежът го последва. Те повървяха малко и стигнаха в затънтена уличка.
— Ако те заведа в твърдината на Базилиска, ще ми дадеш пет сребърни монети.
— Добре. А ако се опиташ да ме изиграеш, ще те разполовя заедно с ламаринената ти паничка.
Просякът поведе. Обикаляха дълго. Изпадналият явно познаваше града като собствената си шепа. След като кръстосваха доста време, Маркус започна да подозира някаква клопка.
Просякът спря. Подкани алчно:
— Парите. Хайде да се разплатим.
— Не виждам никакъв Базилиск. — заинати се Маркус.
— Близко сме. Дай парите и ще ти кажа как да стигнеш до Твърдината на Базилиска.
Младежът му даде петте монети. Просякът го упъти:
— Продължаваш по тази улица. Там където се пресича с друга, завиваш надясно.
Маркус последва съвета му. Не след дълго видя Твърдината на Чудовището. Бе ниска и кръгла крепост. Зъберите й бяха сиви като скръб. На решетъчната й порта имаше стражи, въоръжени с копия, по-дълги от нормалните.
Вардияните изгледаха младият воин презрително и го пропуснаха без да му задават въпроси. Чудейки се кого точно пазят — хората от Звяра или монстера от човеците, Маркус влезе в двора на крепостта.