Навсякъде имаше каменни статуи в естествен ръст.
Селяни, пълзящи в нелеп ужас. Бронирани воини, вдигнали мечове за отбрана. Бягащи изцъклени граждани. Бяха изобразени релефно и естествено, все едно са живи. Женските фигури бяха редки.
Внезапно младежът осъзна, че това не са статуи, а хора, вкаменени чрез ужасна магия. Всички бяха обърнати в една посока. Гледаха към вътрешния вход на цитаделата, който бе просто една голяма дупка в стената. Без врата.
Чу се съскане. Маркус побърза да наведе очи. Припомни си двата съвета на знахаря Саафал. Да не гледа Базилиска в очите. И също така никога, ама в никакъв случай да не произнася пред него думата „змия“.
Чудовището малко приличаше на Дракон. Само че нямаше рога и криле като драконите. Тялото му бе дълго около седем човешки боя, бе тъмно зелено и люспесто. Туловището му бе разположено близо до земята, подобно на гущер. Около врата му имаше костни израстъци — шипове с дължина около педя. Очите му се намираха неестествено високо в горната част на главата. Бяха изпъкнали и втренчени. Лигавата паст бе пълна с остри зъби. Два от тях, на горната челюст, стърчаха по-напред от другите.
— Защо си дошъл, страннико? — просъска чудовището.
Маркус свали превръзката от челото си. Буквите АМАГ личаха ясно на прогорения му лоб.
Младият воин поясни:
— Търся Храма на Цветовете.
Базилискът отбеляза:
— Виждам, че си Амаг. Значи търсиш Храма на Цветовете, понеже искаш да се превърнеш в магьосник.
— Да.
Чудовището издаде рев, който сигурно трябваше да е смях.
— А защо мислиш, че ще получиш отговор? Мнозина дойдоха при мен да дирят ответи на глупавите си и незначителни въпроси. Повечето изядох. А някои вкамених и сега красят двора ми.
— Колко мъже са получили отговори и след това си ги пуснал да си ходят свободно?
— Малцина. Не повече от пръстите на едната ти ръка. За век и половина.
Базилискът се приближи до младежа и след малко зарева:
— ПОГЛЕДНИ МЕ В ОЧИТЕ АКО ИСКАШ МЪДРОСТ!
Маркус си припомни съветите на черния знахар и наведе още повече лице надолу.
Чудовището изтътна:
— ПОГЛЕДНИ МЕ! ПОГЛЕДНИ МЕ, ТИ КАЗАХ! ИЛИ ЩЕ ТИ ОТХАПЯ ГЛАВАТА И ЩЕ Я СДЪВЧА ТАКА, КАКТО ДЕТЕ ХРУСКА КОРИЧКА ХЛЯБ.
Маркус вдигна глава и погледна Базилиска в очите. Дали блясъкът в огромните очи означаваше страх?
Младият воин извади меча си и се приближи към чудовището.
Попита:
— И какво като те погледна в очите? Кажи какво ще стане, като те погледна в очите, ЗМИЙО?
Чудовището отстъпи назад. Просъска разлютено:
— Ти не си обикновен човек.
— Какво от това? Аз не съм обикновен човек. Така е. Аз съм Амаг. Освен това искам да знам къде се намира проклетия Храм на Цветовете!
Острието на меча вече бе само на лакът от мордата на Базилиска. Маркус усещаше зловонния му дъх.
Чудовището сякаш бе онемяло. Само гледаше втренчено младия воин. После изръмжа безсилно:
— Защо не се вкаменяваш? Защо не се превръщаш в камък като другите?
— Аз съм Амаг, забрави ли, змийо? След като аз не мога да правя магии, какво могат да ми направят магиите на мен?
— Вкаменявал съм и други Амаги!
— Значи аз съм различен. Е, ще ми кажеш ли къде е Храма на Цветовете? Или трябва да ти извадя очите с меча си?
Базилискът леко се отдръпна. Все едно искаше да се обърне и да се мушне в леговището си.
Маркус приближи още острието до муцуната му. Лукаво рече:
— Кажи, как би ти харесало да живееш без очи? Ще бъдеш само един сляп гущер, един огромен слепок. Ще бъдеш безсилен да вкамениш когото и да било. Колко хора, мислиш, ще дойдат да отмъстят за погубените бащи и братя, щом разберат, че всемогъщия и мъдър Базилиск вече е напълно безпомощен?
— Добре, Човече без Магия. Може и да ме победиш. Обаче преди да изминеш и хиляда крачки извън града воините на моя господар барон Ротнем ще те настигнат. Те ще те накълцат на толкова малки парченца, че никой няма да може да разпознае трупа ти.
— Какво от това? Ти нали ще си сляп? — основателно възрази Маркус.
Базилискът се предаде:
— Ще ти кажа къде е Храмът на Цветовете. Надявам се да умреш там, защото едно от имената му е Храм на Смъртта.
5.
Маркус надигна кожения мях. Забълбука вода. Той загълта шумно, а адамовата му ябълка подскачаше. След като утоли жаждата си, младия мъж сръчка изнурения си кон. Бяха изминали много, много път откакто напуснаха Града на Базилиска.
Внезапно младежът видя кулите. Те бяха черни и подредени в кръг. Всяка от тях имаше остър конусовиден връх от злато. „Гледай за десетте кули“, бе казало чудовището. „Те се виждат винаги и заобикалят Храма на Цветовете, който понякога е невидим“.