Качулатите се развълнуваха. Някой от тях обобщи изплашено:
— Този мъж е неподвластен на всякаква магия.
— Безсилни сме да му навредим. — додаде друг от качулатите.
— Само Ечарните са способни да го убият.
— Да ги повикаме тогава. — предложи някой от Архимагите.
Десетте качулки леко се наклониха назад. От тях се разнесе хоров крясък, който щеше да спука тъпанчетата на Маркус. Започваше с тоновете, които издава разярена орлица, защищаваща малките си. Завърши с недоловимото цвъртене на изплашен прилеп, блъскащ се в стените на тясна клетка.
Отнякъде започнаха да се появяват мъже, облечени в зелени дрехи. Само ръкавите на одеждите им бяха тъмносини. Мъжете бяха около стотина и всички тичаха към Маркус с ятагани в ръка. Младият воин прецени, че идват от всички посоки, само не от тази на десетте подредени в кръг кули.
Младежът побягна с всички сили към кулите. Десетте Архимага не направиха никакъв опит да му попречат.
Може би и не можеха.
6.
Докато бягаше, Маркус успя за миг да зърне Храма на Цветовете. Беше като мираж в пустиня — виждаш го, но когато затвориш очи и разтърсиш глава — изчезва. Ечарните бягаха след младежа. За щастие нямаха копия и лъкове, а бяха въоръжени само с ятагани. Големи широки, блестящи на слънцето остриета. Някои имаха форми на полумесец, други бяха закривени като змии. Маркус стигна до невидимата сграда. Разбра го, понеже се блъсна в нея.
Един от най-бързите нападатели настигна младия воин. Маркус го удари с меча през кръста. Разхвърчаха се кръв и вътрешности. Страшния удар разсече нападателя на две половини. Мечът на младежа бе преминал през воина Ечарни с лекотата на бръснач, разрязващ сварено яйце. Още няколко мъже досттигнаха Маркус. Той ги посрещна с ярост, подклаждана от вярата, че е обречен. Бяха толкова много!
Постепенно Ечарните се осъзнаха и започнаха да се групират. Нападаха поотделно, редувайки се за да не си пречат. Маркус счупи меча на един от тях с помитащ удар. Със следващия замах разсече воина Ечарни от лявото рамо до десния хълбок, откривайки наяве пулсиращия му черен дроб.
Младежът знаеше, че не може да издържи дълго. Накрая щеше да се умори. Мечовете, които засега почти не го достигаха, щяха да го насекат на парчета.
Маркус започна да пристъпва настрани. Гърбът му все така опираше плътно в една от невидимите стени на Храма. Каза си, че това място все пак трябва да има някакъв вход. Бил той видим или не. Изведнъж нещо изщрака и младежът почувства, че стената зад него поддава. Отчаян, той я подпря силно с гръб. Усети, че се завърта. Някаква част от стената направи пълен оборот и отново се намести на мястото си. А Маркус пропадна в Храма на Цветовете.
Беше странно и изумително. Преди малко младият воин бе стъпил върху килим от черепи, изправен срещу множество разярени бойци и заслепяващо жежко слънце. Сега се намираше в пълна тъмнина. Имаше чувстото не само, че е сляп. А и че на всичко отгоре някой е наложил превръзка върху невиждащите му очи.
Маркус клекна и докосна пода. Бе направен от камък — студен, прашен и сух. Младежът се изправи и закрачи бавно напред. Държеше меча пред себе си ако случайно се натъкнеше на враг или преграда.
Стъпките му предизвикваха ехо. Маркус си представи, че крачи в огромен мрачен коридор. Който води към Никъде. За момент си спомни Храма на Цветовете, такъв какъвто го видя в един от редките моменти, когато бе видим. Огромна бяла сграда с купол от чисто злато.
Украсена с красиви статуи на мъже, жени и магически създания. Маркус не знеше колко време е вървял, когато чу зад себе си изщракване. Бе същото като онова, което долови, докато се биеше с Ечарните отвън. Младежът усети внезапно раздвижване на въздуха. Без да се замисля, скочи с двата крака напред, подобно на щурец. Чу грохот. Нещо огромно се стовари на мястото, където бе стоял преди малко. Маркус се върна назад и подозрително мушна с меча си. Острието звънна. Пред него се намираше каменна грамада, която щеше да го смаже при падането си. „Когато се намираш в клопка, капанът не те плаши“, ободри се младежа. Предпазливо започна да се движи опипом по стената. Едва бе изминал двайсетина крачки, когато пръстите му напипаха ниша, издълбана в камъка.
В нея Маркус напипа нещо меко и ъгловато. Доколкото усещаше, това бе нещо пъхнато в кожен калъф. Той напипа ключалка и нещото се отвори.
Беше книга.
Буквите й светеха. Младежът ги виждаше добре. След миг осъзна, че са на непознат за него език.
Десетте Хилафи безучастно наблюдаваха как бойците Ечарни се мъчат да проникнат в Храма на Цветовете. Воините протягаха ръце напред и се мъчеха да съзрат невидимото. Щом дланите им докосваха невидимите стени, Ечарните почваха да псуват и да проклинат, да блъскат с юмруци и да ругаят. Никой от тях обаче не успя да открие входа, през който бе проникнал Амагът.