Вместо това Уве спря с пуснати аварийни светлини пред първото свободно място. Мерцедесът наду бясно клаксона. Уве дори не трепна. Малката тойота се зададе отдясно. Мерцедесът също я забеляза и изглежда, твърде късно прозря пъкления план на Уве. Клаксонът му прозвуча жално, докато се опитваше да се промъкне покрай сааба, но така и не успя. Уве даде знак на тойотата да заеме едното празно място. Едва след като малкият автомобил се настани, Уве небрежно зае другото място.
Страничният прозорец на мерцедеса бе така изпръскан със слюнка, че когато профуча, Уве дори не успя да види шофьора. Слезе победоносно от сааба, също като гладиатор, който току-що е заклал противника си. Едва тогава погледна тойотата.
– Мамка му! – измърмори раздразнено той.
Вратата се отвори.
– Здрасти! – изпя весело Дългуча, докато се измъкваше от шофьорската седалка.
– Здрасти, здрасти! – обади се и жена му от другата страна на тойотата и вдигна тригодишното.
Уве наблюдаваше с разкаяние как мерцедесът изчезва в далечината.
– Благодаря за мястото! Направо върхът! – грейна Дългуча.
Уве не отговори.
– Как се казваш? – разприказва се малката.
– Уве – отвърна Уве.
– Аз съм Назанин! – представи се тя с удоволствие.
Уве ѝ кимна.
– Аз съм Пат... – започна Дългуча.
Само че Уве вече се беше обърнал и се отдалечаваше.
– Благодаря за мястото – провикна се след него Бременната чужденка.
Уве долови веселите нотки в гласа ѝ. Никак не му се понравиха. Измърмори само ,добре, добре“, без да се обърне, и се отправи към въртящите се врати на търговския център. Тръгна наляво и се огледа няколко пъти, сякаш се страхуваше, че съседското семейство ще го последва. Те обаче тръгнаха надясно и той ги изгуби от поглед.
Уве спря пред супермаркета, изпълнен с недоверие, и огледа постера, който рекламираше специалните оферти за седмицата. Не че Уве имаше намерение да купува шунка тъкмо от този магазин. Струваше си обаче човек да следи цените. Ако имаше нещо на този свят, което Уве ненавиждаше, то бе, когато някой се опитваше да го измами. Понякога съпругата му се шегуваше, че най-противните за Уве думи са „батериите не са включени в цената“. Хората обикновено избухваха в смях, когато го казваше. Уве обаче не намираше нищо смешно. Продължи покрай супермаркета и влезе в цветарския магазин. Не му отне дълго, преди да започне да „ръмжи“, както би се изразила съпругата му. Преди да започне „разговор“, като настояваше Уве. Плесна на щанда купон, на който пишеше: „Две растения за петдесет крони“. Уве искаше само едно цвете, и както обясни на продавачката, ясно, точно и разумно, то трябваше да му струва двайсет и пет крони. Нали това бе половината от петдесет? Продавачката, деветнайсетгодшна девойка в мозъчна смърт, която се скъсваше да пише есемеси, не се съгласи. Според нея едно цвете струвало трийсет и девет крони и предложението „две за петдесет" важало единствено ако човек си купи две растения. Трябваше да бъде повикан управителят. На Уве му трябваха петнайсет минути, докато го убеди в правотата си и го накара да разбере истината.
Честно казано, управителят измърмори нещо, което прозвуча като „скапан дъртак”, и набра цифрата двайсет и пет на касовия апарат с такова ожесточение, че всеки би си казал, че машината е виновна. На Уве му беше все едно. Много добре знаеше, че продавачите са готови да ти съдерат кожата, за да се докопат до парите ти, а нямаше човек, на когото Уве да позволи да му съдере кожата и да се отърве безнаказано. Уве плесна дебитната си карта на плота. Управителят си позволи да се подсмихне едва забележимо, след това кимна пренебрежително и посочи надпис. За покупки под петдесет крони с карта дължите три крони надценка.
Ето че сега Уве стои пред съпругата си с двете растения. Въпросът беше принципен.
– Нямаше начин да платя три крони – бунтува се Уве, забол очи в чакъла.
Жената на Уве често се кара с него, защото той се разправя за всичко. Само че Уве изобщо не се разправя, мътните ги взели. Той просто мисли, че което е право, си е право. Нима това е неразумен подход към живота?
Вдига очи към нея.
– Сигурно си ми сърдита, че не дойдох вчера, както обещах – мърмори той.