Тя не отговаря.
– Цялата улица се е превърнала в лудница – заявява той, сякаш се опитва да се защити. – Пълен хаос. Налага се да излезеш и да изкараш ремаркетата им, защото не са кадърни и това да направят. Не можеш дори една кука да сложиш – продължава той, сякаш тя изразява несъгласие.
Той прочиства гърлото си.
– Нямаше как да забия куката, след като вече се беше стъмнило. Ако тръгнеш да го правиш, нямаш гаранция, че няма да угасне токът. Но може и лампите да останат запалени и да смучат електричество. Не става.
Тя не отговаря. Той изригва замръзналата буца. Опитва се да намери думи. Отново прочиства гърлото си.
– Нищо не е наред, когато те няма вкъщи.
Тя не отговаря. Уве докосва цветята.
Омръзна ми по цял ден да се размотавам в къщата, докато те няма. Тя не отговаря и на тези думи. Той кима. Вдига цветята така, че да може тя да ги види.
– Розови са. Точно каквито харесваш. В цветарницата казаха, че били многогодишни, но съм сигурен, че излъгаха. Очевидно ще загинат на студа, но го казаха единствено за да ми продадат и други боклуци.
Той, изглежда чака одобрението ѝ.
– Новите съседи слагат шафран в ориза си и окото не им мигва; чужденци са – добавя тихо той.
Следва ново мълчание.
Уве тъпче на място и върти брачната халка на пръста си. Сякаш се чуди какво друго да каже. Все още му е безкрайно трудно да води разговора. Тя винаги се грижеше за нещо. Най-сетне Уве прикляка, изравя старото цвете, което бе засадил миналата седмица, и внимателно го прибира в найлоново пликче. Разрохква внимателно замръзналата почва, преди да бодне новите цветя.
– Пак са надули цената на електричеството – уведомява я той, когато се изправя.
Гледа я дълго. Най-сетне отпуска ръка на огромния камък и го гали нежно от едната страна към другата, сякаш милва бузата ѝ.
– Липсваш ми – прошепва той.
Изминали са шест месеца от смъртта ѝ. Въпреки това Уве проверява къщата по два пъти на ден, да не би тя тайно да е засилила парното.
5
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ
Уве знае много добре, че приятелките ѝ не разбират защо се е омъжила за него. Не ги винеше.
Хората разправяха, че е изпълнен с горчивина. Може и да са прави. Той обаче не се замисляше много по този въпрос. Освен това хората го наричаха „антисоциален“ тип. Уве бе решил, че това означава, че не си пада особено по хората. По този въпрос беше съгласен с тях. В повечето случаи хората бяха напълно изперкали.
Уве нямаше склонност към празните приказки. Беше разбрал, случи се напоследък, че това е сериозен недостатък. В днешни дни човек трябваше да умее да дрънка за какво ли не с всеки нещастник на една ръка разстояние само защото така било „любезно“. Уве не знаеше как става. Може би така бе възпитан. Може би хората от неговото поколение не са били подготвени за свят, в който всеки обясняваше как щял да направи това или онова, макар да нямаше смисъл да прави каквото и да било. Днес хората заставаха пред обновените си къщи и се хвалеха, сякаш ги бяха построили с двете си ръце, макар да не бяха пипнали и отвертка. Дори не се опитваха да се поприкрият. Хвалеха се! Очевидно никой вече не ценеше, ако сам си сложил паркета, ако си подновил стаята и си ликвидирал мухъла, че си сменил летните гуми със зимни. Ако отидеш и си купиш всичко, тогава какво има да се хвалиш? Каква тогава е стойността на човека?
Приятелките ѝ не разбираха как е възможно тя да се буди всяка сутрин с желание да прекарва деня с него. И той не разбираше. Беше ѝ направил библиотека и тя я напълни с книгите на хора, които бяха изписали страница след страница за чувствата си. Уве разбираше нещата, които можеше да види и докосне. Цимент и бетон. Стъкло и стомана. Инструменти. Все неща, които са ти ясни. Разбираше от прави ъгли и брошури с ясни инструкции. От сглобяеми макети и чертежи. От неща, които можеше да нарисува на хартия.
Той бе от хората, които бяха наясно с всичко, което е черно на бяло.
А тя беше неговият цвят. Тя беше всичкият цвят, от който той имаше нужда.
Преди да я види, обичаше единствено цифрите. Нямаше друг, по-ясен спомен от младостта си. Не го бяха тормозили и той не тормозеше никого, не беше блестящ в спорта, но не беше и някой некадърник. Никога не беше в центъра на събитията, но не беше и извън тях. Беше от хората, които просто присъстват. Не помнеше много за годините, в които растеше; не беше от хората, които си припомнят разни случки, освен ако не се наложеше. Помнеше обаче, че е бил сравнително щастлив, но имаше и няколко години, в които не беше – това бе всичко.