Помнеше обаче сметките. Цифрите изпълваха мислите му. Помнеше как копнееше за уроците по математика в училище. За другите може и да бяха мъчение, но не и за него. Не можеше да обясни защо е така, не се и замисляше. Не разбираше нуждата да си блъска главата защо нещо е станало по този или онзи начин. Човек бе това, което беше, и вършеше онова, което вършеше, и Уве не се интересуваше от друго.
Беше на седем, когато една ранна августовска сутрин майка му си отиде. Тя работеше в химически завод. В онези дни, както Уве разбра по-късно, хората не знаеха много за безопасността на въздуха. А и тя пушеше непрекъснато. Това беше най-ясният спомен на Уве за нея, как всяка сутрин в събота седи на прозореца в кухнята на малката им къща извън града, обвита в гъст облак, и гледа небето. Понякога пееше с дрезгавия си глас, а Уве сядаше под прозореца с учебника по математика в скута, ясно помнеше, че му беше приятно. Това го помнеше. Гласът ѝ, разбира се, беше продран, звучеше фалшиво, въпреки това той помнеше, че му харесва.
Бащата на Уве работеше в железниците. Дланите му бяха като на човек, който е обработвал кожа с нож, а бръчките по лицето му бяха толкова дълбоки, че когато се умореше, потта се стичаше по тях чак до гърдите. Косата му беше тънка, тялото слабо, но мускулите на ръцете бяха толкова изпъкнали, сякаш изсечени от камък. Веднъж, когато Уве беше съвсем малък, му позволиха да отиде с родителите си на голямо празненство с приятелите на баща му от железопътната компания. След като баща му обърна няколко бутилки пилзенско, някои от другите гости го предизвикаха да участва в канадска борба. Уве никога не беше виждал исполини като мъжете, седнали на пейката срещу него. Някои изглеждаха така, сякаш бяха по двеста килограма. Баща му ги срази всичките. Вечерта, когато се прибраха вкъщи, той прегърна Уве през раменете и заговори.
– Уве, единствено свинете си въобразяват, че размерът и силата са едно и също. Запомни го от мен.
Уве никога не забрави тези думи.
Баща му никога не вдигаше ръка. Не биеше нито Уве, нито друг. Уве имаше съученици, които идваха с насинени очи или следи от каиша след бой. Такова нещо не се беше случвало на Уве.
– В това семейство не се бием – подчертаваше баща му. – Нито помежду си, нито с други.
Хората в железницата го харесваха, той бе мълчалив, но добър човек. Намираха се и такива, които казваха, че бил прекалено добър“. Като дете Уве не разбираше как е възможно подобно нещо да е лошо.
След това майка му почина. Баща му стана още по-мълчалив. Сякаш тя отнесе със себе си малкото думи, които той изричаше. И така, Уве и баща му никога не говореха излишно, но им беше приятно да са заедно. Сядаха мълчаливо от двете страни на масата и си намираха с какво да се занимават. Всеки ден хранеха семейство птички, които живееха в загнилото дърво зад къщата. Уве разбираше, че е важно да ги хранят. Не знаеше защо, но и нямаше значение.
Вечер ядяха наденица с картофи. След това играеха на карти. Не разполагаха с много, но онова, което имаха, им беше достатъчно.
Единственото, за което баща му говореше, бяха двигателите (очевидно майка му не бе имала нищо против да му остави тези думи). Можеше да говори за тях до безкрай.
– Двигателите ти дават онова, което заслужаваш – обясняваше той. – Ако се отнасяш към тях с уважение, те ти осигуряват свобода. Ако се държиш като говедо, ще ти я отнемат.
Години наред той нямаше собствен автомобил, но през четирийсетте и петдесетте, когато шефовете и директорите на железницата започнаха да си купуват, в офиса скоро се разчу, че мълчаливецът, който работеше на вагоните, е свестен човек. Бащата на Уве така и не беше завършил училище, не разбираше почти нищо от сметките в учебниците на Уве. Затова пък разбираше от двигатели.
Когато дъщерята на директора се омъжваше и автомобилът за церемонията се развали, вместо тържествено да превози булката и младоженеца до църквата, изпратиха да повикат бащата на Уве. Той пристигна на велосипед, нарамил кутия с инструменти, толкова тежка, че се наложи двама мъже да я свалят от велосипеда. Какъвто и да беше проблемът, който завари, той беше разрешен, когато си тръгна. Съпругата на директора го покани на сватбеното тържество, но той отвърна, че не е редно да седне на една маса с елегантни хора, след като ръцете му са толкова изцапани с масло, че нетната изглеждат като естествена част от пигментацията. Затова пък обяви, че с удоволствие би приел пакет с хляб и месо за момчето си. Уве тъкмо бе навършил осем. Когато вечерта баща му сложи трапезата, Уве имаше чувството, че се намира на кралски банкет.
След няколко месеца директорът повика отново бащата на Уве. На паркинга пред офиса бе оставен стар и доста разнебитен сааб „92“. Това беше първият автомобил на „Сааб“, който вече не се произвеждаше, тъй като на пазара беше излязъл усъвършенстваният модел „93“. Бащата на Уве го познаваше много добре. Имаше предно предаване и страничен двигател, който издаваше звук като кафеварка. Претърпял катастрофа, обясни директорът и пъхна палци под тирантите си. Купето с тъмнозелен цвят бе силно изкривено, а онова, което се криеше под предния капак, не беше за гледане. Баща му обаче извади малка отвертка от джоба на мръсния си гащеризон и след като подробно огледа автомобила, издаде присъдата, че ако разполага с малко време и положи много грижи с подходящи инструменти, ще успее да го върне в движение.