– На кого е? – полюбопитства той, когато се изправи и избърса с парцал смазката от пръстите си.
– На мой роднина – отвърна директорът, извади ключ от джоба на панталоните и го постави в дланта му. – Сега вече е твой.
Потупа го по рамото и се върна в кабинета си. Бащата на Уве остана като закован в двора, задъхан от вълнение. Вечерта трябваше да обяснява отново и отново на ококорения си син какво е станало и да му покаже всичко важно за вълшебното чудовище, вече паркирано в градината им. През половината нощ седя зад волана, поставил момчето в скута си, докато обясняваше как се свързват механичните части. Знаеше функцията на всяко болтче, на всяка тръбичка. Уве никога не бе виждал по-горд човек от баща си в онази вечер. Беше на осем и реши, че няма да кара друг автомобил освен сааб.
Винаги, когато съботата му беше свободна, баща му го водеше в двора, вдигаше предния капак и му казваше имената на различните части и обясняваше как действат. В неделя ходеха на църква. Не защото някой от двамата прекадено ревностно се интересуваше от Господ, а защото майката на Уве настояваше да го правят. Сядаха най-отзад, всеки от тях забол поглед в пода, докато службата свършеше. Честно казано, през повечето време усещаха липсата на майката на Уве, вместо присъствието на Господ. Това беше нейно време, ако можеше да се каже така, въпреки че нея я нямаше. След това отиваха да се повозят някъде в провинцията със сааба. Това за Уве бе любимата част от седмицата.
Същата година, за да не се мотае сам из къщата, след училище той започна да ходи с баща си на работа в железницата. Работата беше мръсна, зле платена, но както баща му често мърмореше: „честна, а това е много“.
Уве харесваше всички мъже в железопътното депо с изключение на Том. Том беше висок, шумен човек с юмруци като товарни камиони и очи, които непрекъснато шареха с надеждата да открият някое беззащитно животно, което да изрита.
Уве беше на девет, когато баща му го изпрати да помогне на Том да почисти повреден вагон. Обзет от неочаквано задоволство, Том грабна куфарче, оставено от някой уморен пътник – паднало от отделението за багаж, с разпиляно по пода съдържание. Том веднага се отпусна на длани и колене, за да събере всичко, до което успееше да се докопа.
– Който каквото намери, за него е – изсъска той към Уве. Нещо в очите му накара Уве да се почувства така, сякаш го полазиха буболечки.
Когато Уве се обърна, за да излезе, спъна се в портфейл. Беше изработен от толкова мека кожа, сякаш докосваше памук с грубите си пръсти. Не беше стегнат с ластик като стария портфейл на баща му, за да не се разпадне. Имаше си малко сребърно копче, което щракваше, когато се отваряше. Вътре имаше над шест хиляди крони. В онези дни това бе истинско богатство.
Том го мярна и се опита да го изскубне от ръцете на Уве. Завладян от инстинктивно желание да се противопостави, малкият оказа съпротива Забеляза колко шокиран остана Том при ти проява на неподчинение и с крайчеца на окото си видя как огромният мъжага свива юмрук. Уве беше наясно, че по никакъв начин няма да успее да се измъкне, затова затвори очи и стисна портфейла с всички сили, докато чакаше удара.
Нито един от двамата не усети кога бащата на Уве застана между тях. Злобните, присвити от омраза очи на Том за миг срещнаха неговите, но бащата на момчето не помръдна. Най-сетне Том отпусна юмрук и предпазливо отстъпи назад.
– Който каквото намери, за него си е – изръмжа той и посочи портфейла.
– Това зависи от човека, който го намери – рече бащата на Уве, без да отклони поглед.
Том обаче извърна очи. Другият отстъпи още крачка, все още стиснал куфарчето в ръце. Том бе работил много години в железниците, но Уве никога не бе чувал колегите да кажат и една добра дума за него. Той беше нечестен и злобен, така разправяха, след като изпиеха по две бутилки пиво на някое събиране. Никога обаче не бе чул такива думи от баща си.