– Четири деца и болна жена – бе всичко, което той подхвърляше пред колегите и поглеждаше всеки един в очите. – И подобри хора от Том може да се окажат в по-лошо положение. – Тогава другите обикновено сменяха темата.
Таткото посочи портфейла в ръката на Уве.
– Ти решаваш – рече той.
Уве забоде решително очи в земята и усети как погледът на Том прогаря дупки в главата му. След това заговори тихо, но без колебание, че е най-добре изгубеното да бъде оставено в офиса. Баща му кимна мълчаливо, след това стисна ръката на Уве и двамата вървяха почти половин час по линията, без да кажат и дума. Уве чу Том да крещи зад тях, гласът му – зареден с безсилна ярост. Никога не го забрави.
Жената на гишето за изгубени вещи не можа да повярва на очите си, когато двамата оставиха портфейла.
– Значи просто си лежеше на пода, така ли? Не сте намерили чанти, нищо друго ли нямаше? – попита тя. Уве погледна въпросително баща си, но той мълчеше, затова и Уве последва примера му.
Жената зад гишето, изглежда, прие отговора.
– Не са много хората, които биха предали толкова пари – усмихна се тя на Уве.
– Много хора не знаят какво е честност и приличие – отвърна отсечено бащата и стисна ръката на момчето. Двамата се върнаха на работа.
След като се отдалечиха на няколкостотин метра, Уве прочисти гърло, събра кураж и попита баща си защо не спомена куфарчето, което Том бе намерил.
– Не сме от хората, които разправят какво вършат другите – отвърна той.
Уве кимна. Продължиха в мълчание.
– Мислех си да задържа парите – прошепна най-сетне Уве и стисна по-силно ръката на баща си, сякаш се страхуваше да я пусне.
– Знам – отвърна баща му и стисна ръката му още по-силно.
– Знаех, че ти щеше да го предадеш, а хора като Том не биха – обясни Уве.
Баща му кимна. Не казаха и дума повече за инцидента.
Ако Уве беше от хората, които се замислят над това как и кога някой става такъв или онакъв човек, той би казал, че в онзи ден е научил, че човек трябва да постъпва правилно. Само че той не се замисляше над подобни въпроси. Достатъчно му беше да си припомни, че в онзи ден бе решил да прилича колкото е възможно повече на баща си.
Едва бе навършил шестнайсет, когато баща му почина. Откачен вагон, тръгнал по релсите. Уве остана с един сааб, паянтова къща на няколко километра извън града и очукан стар ръчен часовник. Така и не успя да си обясни какво се е случило в онзи ден. Тогава обаче щастието го напусна. Не се чувстваше щастлив в продължение на няколко години.
На погребението свещеникът искаше да поговори с него за приемни домове, но скоро разбра, че Уве не е възпитан да приема подаяния. Същевременно момчето даде на свещеника ясно да разбере, че в близко бъдеще няма нужда да му пази място за службата в събота. Не защото Уве не вярваше в Господ, обясни той, а защото според него същият този Господ понякога се правеше на тъпа свиня.
На следващия ден отиде в счетоводството на железницата и върна заплатата за остатъка от месеца. Жените в офиса не разбраха, затова Уве нетърпеливо обясни, че баща му е починал на шестнайсети и очевидно няма да бъде на работа през останалите четиринайсет дни от месеца. Тъй като беше взел заплатата си в аванс, Уве отиде да върне остатъка.
Служителките неуверено го помолиха да седне и да почака. Петнайсетина минути по-късно директорът дойде и погледна с любопитство шестнайсетгодишното момче, седнало на дървен стол в коридора, донесло остатъка от заплатата на починалия си баща. Директорът много добре знаеше чий син е. След като разбра, че няма начин да го убеди да задържи пари, които не са негови, директорът осъзна, че не му остава друго, освен да предложи на Уве да работи до края на месеца и да си ги изкара. Момчето прецени, че това е разумно, и уведоми в училище, че ще отсъства през следващите две седмици. Така и не се върна да продължи образованието си.
Остана да работи в железницата цели пет години. После една сутрин се качи на влака и я видя за пръв път. Засмя се за пръв път след смъртта на баща си.
А животът след това никога не беше същият.
Хората разправяха, че Уве виждал света в черно и бяло. Тя обаче беше неговият цвят. Тя бе всичкият цвят, от който той имаше нужда.
6
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ И ВЕЛОСИПЕД,
КОЙТО БИ ТРЯБВАЛО ДА Е ОСТАВЕН НА
МЯСТОТО, ОПРЕДЕЛЕНО ЗА ВЕЛОСИПЕДИ
Единственото желание на Уве беше да умре мирно и тихо. Нима искаше прекалено много? Съвсем не, поне според Уве. Трябваше да уреди тази работа преди шест месеца, веднага след погребението ѝ. Човек не можеше да продължава по този начин, мама му стара, казваше си непрекъснато той. Трябваше да ходи на работа. Какво щеше да стане, ако хората престанеха да ходят на работа, защото са се самоубили? Съпругата на Уве почина в петък, погребаха я в неделя, а в понеделник Уве отиде на работа. Така и трябваше да бъде. След това минаха цели шест месеца и ето че най-неочаквано директорите се появиха един понеделник, защото не искали да му съобщят новината в петък, „да не му развалят уикенда“. Затова във вторник той излъска плотовете в кухнята.