– Значи може да го извади от навеса – заявява той и почуква мелодраматично по надписа, който забранява велосипедите да се оставят извън бараката. След това се обръща и се отправя към дома си.
– Заядлив дъртак! – изкрещяна младежът след него.
– Шшшт! – сръчква го приятелката с омазаните очи.
Уве не отговаря.
Минава покрай табелата, на която ясно пише, че е забранено моторни превозни средства да влизат в квартала. Онзи с Бременната чужденка очевидно не може да чете, макар Уве много добре да знае, че е напълно възможно да не го е видял. А той е наясно, защото лично го е сложил. Изпълнен с негодувание, той продължава по тясната алея между къщите и набива крак, така че всеки, който го види, ще си помисли, че се опитва да изравни асфалта. Като че ли не беше станало достатъчно зле заради откачалките, които живеят на улицата, мисли си той. Като че ли целият квартал се е превърнал в тъп полегнал полицай в еволюционно развитие. И надувкото с аудито, и русия бурен в къщата почти срещу тази на Уве, а в края на редицата и комунистическото семейство с дъщерите тинейджърки и червените им коси, късите панталонки, обути върху панталони, с наплескани лица като на еднакви миещи мечки. Сигурно точно сега се бяха изнесли на екскурзия до Тайланд, но капо и да е.
В къщата до Уве живее двайсет и пет годишният, който скоро ще стигне четвърт тон. Ходи с дълга коса като жена и ненормални тениски. Живееше с майка си, докато преди около година тя не почина от някакво заболяване. Очевидно се казва Джими, така каза съпругата на Уве. Уве няма представа с какво се занимава Джими; най-вероятно с нещо престъпно. Освен ако не си изкарва прехраната като дегустатор на бекон.
В къщата в другия край живее Руне с жена си. Уве не би нарекъл Руне „враг“... всъщност би могъл. Всичко, което се скапе в сдружението на съседите, започва с Руне. Двамата със съпругата му Анита се преместиха в същия ден като Уве и Соня. По онова време Руне караше волво, но по-късно си купи беемве. Няма начин да увещаеш човек, който ги върши такива.
Руне осъществи преврата, който разкара Уве от председателския пост на сдружението. Ето какви ги натвори. По-високи сметки за електричество, велосипеди, които не се прибират в навеса, хора, които дават на заден с ремаркета насред квартала, макар да пише ясно, че това е забранено. Уве отдавна е предупредил за тези ужасии, но никой не го чува. Оттогава не се весна на нито едно събрание на сдружението.
Устата му се сгърчва всеки път, сякаш се кани да се изплюе, когато си помисли за сдружението на живеещите там. Сякаш те са нещо гадно.
Той е на петнайсет метра от счупената си пощенска кутия, когато вижда Русия бурен. Първоначално не разбира какви ги върши. Тя се поклаща на пети по средата на алеята и сочи истерично към къщата на Уве.
Малкото джафкащо нещо – по-скоро помияр, какво ти куче – което пикае на плочите на Уве, търчи около краката ѝ.
Бурена изкрясква нещо толкова гръмко, че слънчевите очила се плъзват чак до върха на носа ѝ. Помиярът започва да лае още по-силно. Значи смотанячката най-сетне се е побъркала, мисли си Уве, застанал предпазливо на няколко метра зад нея. Едва тогава разбира, че тя не сочи неговата къща. Хвърля камъни. Не ги хвърля по къщата. Мята ги по котката.
Котката се е настанила в далечния ъгъл зад бараката на Уве за инструменти. По козината ѝ, по-точно по онова, което е останало от козината ѝ, се виждат петънца кръв. Помиярът е оголил зъби, а котката в отговор съска.
– Да не си посмяла да съскаш на Принц! – вие Бурена, грабва нов камък от лехата на Уве и го мята по животното.
Котката отскача настрани и камъкът удря прозорец.
Тя посяга към нов камък и се готви да го хвърли. Уве прави две бързи крачки напред и застава толкова близо зад нея, че тя сигурно усеща дъха му.
– Ако хвърлите този камък в имота ми, ще ви изхвърля във вашата градина!
Тя се завърта към него. Очите им се срещат. Уве е пъхнал и двете си ръце в джобовете, а тя размахва юмруци пред него, сякаш се опитва да уцели две мухи с размерите на микровълнови печки. Уве дори не трепва.
– Това противно създание одраска Принц! – успява да каже тя, побесняла от яд. Уве поглежда Помияра. Тварта ръмжи към него. След това поглежда котката до къщата му – седи унижена, окървавена, но вдигнала предизвикателно глава.
– Тя кърви, значи е имало схватка – казва Уве.
– Как ли пък не! Ще убия този боклук!