– Не, няма – отвръща студено Уве.
Откачената му съседка започва да се ежи застрашително.
– Сигурно е ходещ развъдник на противни болести, бяс и какво ли още не!
Уве поглежда котката. Поглежда и Бурена. Кима.
– Както и вие впрочем. Само че това не е причина да ви замеряме с камъни.
Долната ѝ устна се разтреперва. Тя вдига слънчевите си очила на очите.
– Внимавайте какви ги приказвате! – съска тя.
Уве кима. Посочва Помияра. Помияра се опитва да го захапе по крака, но Уве тропва с крак толкова силно, че тварта се отдръпва.
– Това нещо трябва да е на каишка в жилищния квартал – заявява спокойно Уве.
Тя отмята боядисаната си коса и изсумтява толкова силно, че Уве очаква от носа ѝ да се разлетят сополи.
– Ами онова нещо!? – тя, вбесена, сочи котката. – Не е ваша работа! – отсича Уве.
Тя го поглежда по особен начин – като хората, които изпитват превъзходство над другите и същевременно са много обидени.
Помияра оголва зъби, за да изръмжи беззвучно.
– Ти да не си мислиш, че притежаваш улицата бе, скапан ненормалнико? – пита тя.
Уве спокойно отново посочва Помияра.
– Следващия път, когато тази твар се изпикае на плочите пред нас – заявява студено той, – ще пусна електричество по камъните.
– Принц не е пишкал по противните ви плочи – пелтечи тя и пристъпва две крачки напред с вдигнат юмрук.
Уве не се помества. Тя спира. Изглежда, че хипервентилира.
След това успява да призове своя почти несъществуващ здрав разум.
– Хайде, Принц – махва тя с ръка.
Накрая вдига показалец пред лицето на Уве.
– Ще разкажа на Андерш и тогава ще съжалявате.
– Предайте на Андерш от мен да престане да се чеше по слабините пред прозореца ми.
– Откачено дърто плашило! – злобно казва тя и се отправя към паркинга.
– И му предайте, че колата му е пълен боклук! – добавя за повече тежест Уве.
Тя прави жест, който той не е виждал досега, въпреки това се досеща какво означава. След това и тя, и мизерното ѝ куче се отправят към къщата на Андерш.
Уве се обръща към бараката за инструменти. Забелязва мокрите петна от урина по паважа в края на лехата. Ако не беше зает с по-важни задачи днес следобед, щеше да превърне Помияра в изтривалка. Само че го чакат по-неотложни задължения. Отправя се към бараката, вади бормашината си и кутията с бургии.
Когато излиза отново, котката седи и го наблюдава.
– Вече можеш да се разкараш – разпорежда се Уве.
Котката не помръдва. Уве клати примирено глава.
– Слушай! Не съм ти приятел.
Котката остава на мястото си. Уве вдига ръце.
– Господи, противна котко, застанах на твоя страна, когато тъпата крава хвърляше камъни по теб, но това съвсем не означава, че те харесвам повече от Бурена от другата страна на улицата. Това не е никакво постижение, да сме наясно още отсега.
Котката, изглежда, се замисля над казаното. Уве сочи алеята.
– Разкарай се!
Без да се връзва на чутото, котката ближе окървавената си козина. Поглежда Уве, сякаш са започнали преговори и тя обмисля предложение. След това става от мястото си и потегля, скрива се зад бараката. Уве дори не я поглежда. Влиза вкъщи и хлопва вратата.
Сега вече му е писнало. Сега Уве ще умре.
7
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ
ПРОБИВА ДУПКА ЗА КУКА
Уве е облякъл най-хубавите си панталони и официална риза. Покрива внимателно пода с найлон, сякаш иска да предпази ценна творба на изкуството. Не че подът е особено нов (въпреки че той го изцикли преди две години). Почти сигурен е, че не губиш много кръв, когато се бесиш, не го е направил и заради прахта и пробиването. Нито заради следите, които ще останат, когато ритне стола. Той е сложил лепенки на краката, за да не оставят следи. Не, найлонът, който Уве така внимателно разгъва, покрива цялото антре, хола и значителна част от кухнята, не е сложен заради Уве.
Представя си, че тук ще има много тичане, ще напъплят нетърпеливи, напористи брокери, които ще се опитат да продадат къщата още преди хората с линейката да са изнесли трупа. А тези гадове няма да влязат тук и да омажат пода на Уве с обувките си. Независимо дали е през трупа на Уве, или не. Трябва да са наясно с тази работа.
Той слага висок стол по средата на пода, боядисан с поне седем различни пласта боя. Съпругата на Уве беше взела принципно решение, че ще остави Уве да пребоядисва една от стаите на всеки шест месеца. Когато го каза на Уве, той отвърна да не се надява. След това тя викаше декоратор за мнение. Накрая заявяваше пред Уве, че ще платя на декоратора. Веднага след това Уве отиваше да донесе стола за боядисване.