– Искам компютър!
Колегата вече не изглежда чак толкова щастлив. Стрелва първия продавач с убийствен поглед, сякаш обещава да му го върне.
– Не издържам повече, отивам да обядвам – измърморва първият продавач.
– Обяд – сумти Уве. – Хората в днешно време само за това мислят.
– Моля? – недоумява колегата и се обръща.
Обяяяд! – ухилва се подигравателно той, след това хвърля кутията на щанда и излиза бързо от магазина.
2
(Три седмици по-рано)
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ ПРАВИ ОБИКОЛКА НА КВАРТАЛА
Беше шест без пет сутринта, когато Уве и котката се засякоха за пръв път. Котката на мига изпита болезнена неприязън към Уве. Той отвърна подобаващо на чувствата ѝ.
Както обикновено, Уве стана десет минути по-рано. Никак не разбираше хората, които се успиваха и обвиняваха будилника, че „не е звънял“. През целия си живот той не бе притежавал будилник. Събуждаше се в шест без петнайсет и тогава ставаше.
Всяка сутрин, в продължение на почти четири десетилетия, откакто живееха в тази къща, Уве зареждаше кафеварката и всяка сутрин слагаше едно и също количество кафе, което изпиваше със съпругата си. По една мерителна лъжичка за всяка чаша и една допълнителна за каничката – ни повече, ни по-малко. Хората вече не знаеха как да варят прилично кафе. Никой вече не можеше да пише и с химикалка. Сега разбираха единствено от компютри и машини за еспресо. Накъде беше тръгнал този свят, след като хората нито умееха да пишат, нито да сварят едно кафе?
Докато чашата му прилично кафе ставаше готова, той си обу тъмносините панталони и сакото, нахлузи дървеното сабо, след това пъхна ръце в джобовете точно както правят хората на средна възраст, които очакват безполезният свят около тях да ги разочарова. След това тръгна на утринната си обиколка на квартала. Съседните къщи, лепнати една за друга, се гушеха мълчаливо в мрака, докато той излизаше, а наоколо не се мяркаше жива душа. Естествено, помисли си Уве. На тази улица никой не си правеше труд да стане по-рано, отколкото му се налагаше. В днешни дни всеки работеше за себе си, занимаваше се с какви ли не съмнителни дейности.
Котката седеше по средата на тротоара между къщите с безгрижно изражение. Имаше половин опашка и само едно ухо. На места козината ѝ липсваше, сякаш някой беше скубал с шепи. Не беше от най-впечатляващите представители на вида.
Уве пристъпи тежко напред. Котката се надигна от мястото си. Уве тропна с крак. В продължение на няколко секунди се оглеждаха изпитателно, също като скандалджии в провинциален бар. Уве се замисли дали да не я замери със сабото. Котката го наблюдаваше така, сякаш съжаляваше, че не си е донесла и тя сабото.
– Махай се! – кресна Уве, толкова рязко, че котката отскочи назад. За кратко остана загледана в петдесет и девет годишния мъж и сабото му, след това се обърна и се затътри нанякъде. Уве бе готов да се закълне, че изви очи, преди да се разкара.
„Напаст“, помисли си и погледна часовника си. До шест оставаха две минути. Крайно време беше да се размърда, иначе проклетата котка щеше да успее в замисъла си да забави цялата обиколка. Това вече щеше да е прекадено.
Тръгна по тротоара между къщите. Спря до пътен знак, който уведомяваше шофьорите, че влизането в жилищния квартал е забранено. Изрита силно металния прът. Не че се клатеше или беше килнат, но не е зле човек да проверява. Уве беше от хората, които проверяват всяко нещо с як ритник.
Тръгна през паркинга и обиколи всички гаражи, за да се увери, че няма разбити през нощта, че върлуващи банди не са подпалили нещо, че не са вилнели вандали. Подобни неща не се случваха тук, но пък Уве нито веднъж не бе пропуснал да обиколи. Дръпна три пъти рязко вратата на своя гараж, където бе паркиран саабът му. Също както всяка друга сутрин.
След това мина през паркинга за гости, където хората можеха да оставят автомобилите си за не повече от двайсет и четири часа. Внимателно преписа регистрационните номера в малкото тефтерче, което държеше в джоба на якето, след това ги сравни със записаните предишния ден. Понякога, ако същите номера се окажеха вече записани в тефтерчето, Уве се прибираше и звънеше в Агенцията по регистрация, за да научи подробности за собственика на возилото, след това му звънеше и го информираше, че е дебилен нещастник, който дори не може да чете табели. Всъщност Уве пет пари не даваше кой е паркирал на мястото, определено за гости. Въпросът обаче беше принципен. След като на табелата беше записано, че допустимият срок е двайсет и четири часа, значи никой нямаше право на по-дълъг престой. Какво щеше да стане, ако всички паркираха където си искат? Щеше да се възцари хаос. Колите щяха да плъзнат навсякъде, дяволите да го вземат.