– А ти се обаждаш, без да ти е ясно: „шестораменен ключ“ – подиграва му се Парване.
Той я поглежда унило.
– Изобщо не говоря по този начин.
– Напротив!
– Не е вярно!
– Вярно е!
– Не е!
Уве мести поглед от единия към другия, също като огромно куче, което наблюдава как две мишки му пречат да спи.
– Напротив – обажда се единият от двамата.
– Така си мислиш ти – опъва се другият.
– Всички го казват!
– Не е задължително да са прави!
– Да не би да искаш да го проверим в Гугъл?
– Естествено! Провери в Гугъл! Провери ако щеш и в Уикипедия!
– Дай ми телефона си.
– Използвай твоя!
– Как ли пък не! Освен това не е в мен, смотльо!
– Много жалко!
Уве ги наблюдава, докато водят безумния спор. Напомнят му на два развалени радиатора, които вият безсмислено един срещу друг.
– Мили Боже! – пъшка той.
Парване започва да имитира нещо, което наподобява летящо насекомо. Тя издава тихо бръмчене с устни, за да дразни съпруга си. Получава се. Тя успява да подразни и Дългуча, и Уве, Уве се предава.
Влиза в коридора, закача сакото от костюма, оставя бормашината, слага си сабото и минава покрай тях на път към бараката за инструменти. Напълно сигурен е, че нито един от двамата не го е забелязал. Чува, че все още се дърлят, когато се връща със стълбата.
– Върви да му помогнеш, Патрик! – избухва Парване, когато го забелязва.
Дългуча прави няколко тромави крачки към него. Уве го наблюдава, сякаш пред него е слепец на волана на претъпкан градски автобус. Едва тогава Уве разбира, че докато го е нямало, в имота му е нахлул трети човек.
Съпругата на Руне, Анита, която живее по-надолу по улицата, е застанала до Парване и доста развеселено наблюдава зрелището. Уве преценява, че най-разумното е да се престори, че тя не прави подобно нещо. Разбира, че всичко друго би я окуражило. Той подава на Дългуча цилиндрична кутия с грижливо подредени шестостенни ключове.
– Я, чете били много – въздиша замислено идиотът, когато поглежда в кутията.
– На вас кой номер ви трябва? – пита Уве.
Дългуча го поглежда така, както правят хората, на които не им стиска да кажат онова, което мислят.
– Ами... обичайният.
Уве го гледа дълго, наистина дълго време.
– За какво ще ги използвате? – пита най-сетне той.
– За да сглобя един гардероб от ИКЕА, който разглобих, когато се местехме. След това забравих къде съм сложил шестораменния ключ – обяснява най-безсрамно той.
Уве поглежда стълбата.
– А гардеробът на покрива ли е?
Дългуча се киска и клати глава.
– А, ясно, разбрах какво имате предвид! Не, стълбата ми трябва, защото прозорецът на горния етаж нещо заяжда. Не иска да се отвори. – Добавя последните думи, сякаш Уве няма да разбере без пояснения какво означава „заяжда“.
– И затова ще се опитате да го отворите отвън ли? – недоумява Уве.
Дългуча кима и поема неумело стълбата от него. Уве, изглежда, се кани да каже още нещо, но след това решава друго. Обръща се към Парване.
– А вие защо сте тук?
– За морална подкрепа – чурулика тя.
Уве не е напълно убеден. Не е убеден и Дългуча.
Уве мести поглед към съпругата на Руне. Тя все още е там. Има чувството, че са минали години, откакто я видя за последен път. Остаряла е до неузнаваемост. Напоследък хората сякаш остаряват неусетно за Уве.
– Кажи? – подканва я Уве.
Съпругата на Руне се усмихва и кръстосва ръце на ханша си.
– Уве, не исках да те притеснявам, но става въпрос за радиаторите вкъщи. Изобщо не топлят – обяснява предпазливо тя и се усмихва на Уве, а след това и на Дългуча, и на Парване. Парване и Дългуча се усмихват в отговор. Уве поглежда очукания си часовник. „Ама на тази улица никой ли вече не може да си свърши сам работата?, пита се той.
– Аз съм пенсионера – пробутва нещо като извинение съпругата на Руне.
– Аз съм в отпуск по майчинство – заявява Парване и гордо гали корема си.
– Аз съм консултант! – хвали се Дългуча.
Уве и Парване отново започват да клатят глави в синхрон.
Съпругата на Руне прави нов опит.
– Може да са самите радиатори.
– Продухани ли са? – пита Уве.
Тя клати глава и го поглежда любопитно.
– Мислиш ли, че това е причината?
Уве върти очи.
– Уве! – изкрещява Парване към него също като правеща забележка учителка. Уве я зяпва ядосано. Тя отвръща подобаващо на погледа му. – Престани да се държиш токова грубо! – нарежда тя.
– Вече ти казах, че не съм груб!
Тя не откъсва очи от него. Той изръмжава, след това отново застава на прага. Дошло му е до гуша. Единственото, което иска, е да умре. Не могат ли тези откачалки да уважат желанието му?