След някой и друг ден ще се появи високомерен брокер по недвижими имоти, ще се изправи на прага, възелът на вратовръзката му – като бебешка глава, ще се раздрънка за „потенциал за обновяване“ и „ефикасно усвояване на пространството“ и ще си създаде един господ знае какво впечатление за Уве, гадината му долна. Само че няма да може да каже и дума за куката на Уве.
На пода в хола е една от кутиите на Уве за „полезни вещи“. Така разделят къщата. Всичко, което купува съпругата на Уве, е или „прелестно“, или „непретенциозно“. Всичко, което Уве купува, е полезно. Все неща, които си имат предназначение. Държи ги в две отделни кутии, една голяма и една малка. Пред него е малката. Пълна е с болтчета, пирони, гаечни ключове и тъй нататък. Хората вече не използват полезните неща. Хората просто държат боклуци. Имат по двайсет чифта обувки, но нямат представа какво е обувалка; къщите им са пълни с микровълнови печки и телевизори с плосък екран, но за нищо на света не могат да ви кажат какъв контакт се използва за бетонна стена.
Уве си има пълно отделение в кутията с полезни вещи, в което е събрал контакти за бетонна стена. Гледа ги, сякаш са шахматни фигури. Не се стресира, когато трябва да се сложи контакт за бетон. За всяко нещо си има време и място. Всеки контакт е процес, всеки контакт се използва за нещо конкретно. Хората вече не уважават почтената, честна функционалност, доволни са, стига всичко в компютъра им да изглежда прибрано и супер. Затова пък Уве прави нещата както си му е редът.
Отиде в офиса в понеделник и му обясниха, че не му били казали в петък, за да не му „развалят уикенда“.
– Ще ти се отрази добре да позабавиш малко темпото – уведомиха го с провлечен глас.
Да забави темпото ли? Какво разбираха те? Как да станеш във вторник и да знаеш, че вече нямаш цел? С техния интернет и тъпото еспресо, какво знаеха за отговорността, която човек трябва да поеме?
Уве вдига поглед към тавана. Присвива очи. Много е важно куката да бъде поставена в средата, решава той.
Докато е погълнат от важността на въпроса, той е грубо прекъснат от дълъг стържещ звук. Същият е, както когато някой некадърник дава заден с японски автомобил с ремарке и остъргва едната страна на къщата на Уве.
3
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ
ДАВА ЗАДЕН С РЕМАРКЕ
Уве дръпва със замах зеленото перде с флорален дизайн, което жена му опява от години, че трябва да сменят. Пред погледа му попада чернокоса жена, очевидно чужденка, на около трийсет. Стои навън и жестикулира ожесточено към рус и възслаб дългуч, приблизително на същата възраст, нагънал се зад волана на смешно малък японски автомобил с прикачено отзад ремарке, което стърже външната стена на къщата на Уве.
Дългуча, със сложни жестове и знаци, сякаш се опитва да обясни на жената, че тази работа не е толкова лесна, колкото изглежда. Жената, с жестове, които не са чак толкова изтънчени в сравнение с неговите, изглежда, се опитва да му подскаже, че цялата работа се дължи на тъпотата на Дългуча.
– Мама му стара... – прогърмява гласът на Уве през прозореца, когато едната гума на ремаркето минава през лехата отпред. Няколко секунди по-късно входната му врата сякаш се отваря сама, сякаш уплашена, че Уве ще мине през нея.
– Какви ги вършите, по дяволите? – изкрещява Уве на жената.
– И аз това се питам! – крещи в отговор тя.
Уве моментално губи самообладание. Хвърля ѝ убийствен поглед. Тя не му остава длъжна.
– Тук не се карат автомобили! Не можете ли да четете?
Дребната чужденка пристъпва към него и той едва тогава забелязва, че тя или е в напреднала бременност, или страда от онова, което Уве нарича селективно затлъстяване.
– Да не би аз да карам колата?
Уве я зяпа мълчаливо в продължение на няколко секунди. След това се обръща към съпруга ѝ, който току-що е успял да се измъкне от японския автомобил и приближава, вдигнал изразително ръце във въздуха, лепнал извинителна усмивка на лицето си. Облечен е в плетена жилетка, а Стойката му издава дефицит на калций. Сигурно е почти два метра висок. Уве изпитва инстинктивен скептицизъм към всички, които са по-високи от метър и осемдесет и пет; кръвта не може да стига до мозъка.
– А вие кой сте? – пита Уве.
– Шофьорът – отвръща сърдечно Дългуча.
– Нима? По какво личи? – беснее Бременната, която е поне с половин метър по-ниска от него. Опитва се да го перне по ръката с двете си ръце.
– Тази пък коя е? – пита Уве, без да отделя поглед от нея.
– Съпругата ми – усмихва се той.
– Не бъди сигурен, че ще остана твоя съпруга – сопва се тя, а издутият ѝ корем подскача нагоре-надолу.