– Не е толкова лесно, колкото изглеж... – опитва се да каже Дългуча, но тя го срязва.
– Казах надясно! Ти обаче зави наляво! Не чуваш ли? Никога не слушаш какво ти се казва!
След това бълва поне половин минута на език, който според Уве разкрива богатството на арабските ругатни.
Съпругът кима и я наблюдава развеселено. Тъкмо такива усмивки на свестните хора им се приисква да зашлевят един на будистките монаси, мисли си Уве.
– Стига, де. Извинявай! – отвръща весело съпругът, вади кутийка с енфие от джоба и свива топче колкото орех. – Стана малко произшествие, ще се оправим!
Уве поглежда Дългуча, сякаш току-що се е нагъзил върху предния капак на автомобила на Уве и се е изакал отгоре.
– Ще се оправим ли? Намирате се в лехата ми с цветя!
Дългуча оглежда замислено гумите на ремаркето.
– Това не е никаква леха с цветя – усмихва се той, без дори да трепне, и оформя топчето енфие с върха на езика си. – Не, стига, това е пръст – настоява той, сякаш Уве е решил да се пошегува с него.
Челото на Уве се свива до една-единствена дълбока, застрашителна бръчка.
– Това е леха с цветя.
Дългуча се чеше по главата, сякаш част от енфието се е посипало в сплъстения му перчем.
– Но вие не отглеждате нищо в нея...
– Не ви влиза в тъпата работа какво правя с лехите си.
Дългуча кима бързо, очевидно няма търпение да прекрати пререканията с непознатия. Обръща се към съпругата си, сякаш очаква тя да му се притече на помощ. Тя, изглежда, няма подобно намерение. Дългуча отново поглежда Уве.
– Бременна е, нали разбирате. Хормоните ѝ и така нататък... – опитва се да обясни той с усмивка.
Бременната обаче не се усмихва. Не се усмихва и Уве. Тя скръства ръце. Уве пъха ръце в колана си. Дългуча очевидно не знае какво да прави с едрите си ръце, затова ги размахва напред и назад край тялото си, малко засрамен, сякаш са направени от плат и се веят на вятъра.
– Ще се преместя и ще пробвам отново – решава най-сетне той и отправя на Уве топла усмивка.
Уве не трепва.
– Забранено е за автомобили в квартала. Пише го.
Дългуча отстъпва крачка и кима енергично. Хуква назад и отново сгъва тялото си в маломерната японска кола.
– Господи! – изръмжават едновременно Бременната и Уве.
В този момент Уве усеща, че неприязънта му към нея започва да намалява, макар и незначително.
Дългуча прекарва колата няколко метра напред; Уве веднага забелязва, че не е изправил ремаркето както трябва. След това отново дава заден. Забива се право в пощенската кутия на Уве и изкривява зелената ламарина.
Уве се спуска напред и отваря ядно вратата.
Дългуча отново започва да размахва ръце.
– Грешката е моя, само моя! Много се извинявам, не видях пощенската ви кутия в задното огледало. Много е трудно с това ремарке, просто не разбирам накъде да завъртя волана...
Уве стоварва юмрук върху покрива на колата с такава сила, че Дългуча удря глава в рамката на вратата.
– Слизай от колата!
– Какво?
– Казах да слезеш от колата!
Дългуча поглежда стреснато Уве, но май не му стиска да отговори. Вместо това се измъква от автомобила и застава до него като наказан ученик. Уве посочва алеята между къщите, навеса за велосипеди и паркинга.
– Върви да застанеш някъде, където няма да пречиш.
Дългуча кима, малко объркан.
– Мили боже, всеки с ампутирани до лактите ръце и с катаракта щеше да даде по-добре на заден от теб – мърмори Уве, докато се настанява зад волана.
Как е възможно да не може да направи заден с ремарке, пита се той. Как е възможно? Толкова ли е трудно да научи кое е ляво и кое – дясно и след това да извие в обратната посока? Как изобщо успяват такива хора да преживеят и ден?
Както можеше да се очаква, колата е автоматик, забелязва Уве. Трябваше да се досети. Тези кретени изобщо не трябва да шофират, камоли да дават заден сами. Мести лоста в позиция „напред“ и напредва няколко сантиметра. Трябва ли да дават книжки на хора, които не умеят да шофират истински автомобили, ами се качват на японски роботи, пита се той. Уве дори се чуди дали трябва да се позволява на онези, които не могат да паркират сами, да гласуват.
С изтеглянето напред изправя ремаркето – както постъпват цивилизованите хора, преди да дадат заден, когато имат прикачено ремарке – и включва на задна скорост. В същия миг автомобилът се разпищява. Уве се оглежда гневно.
„Какво си ти мамицата ти ... защо издаваш този звук? – съска той към таблото и стоварва ръка върху волана. – Казах ти да престанеш!“, изревава той към настойчиво мигащата червена светлина.