Винаги знае кога ще вали сняг, защото съпругата му започва да мрънка да пуснат отоплението в спалнята. Пълна лудост, която се появява всяка година. Защо да пълни гушите на директорите на отоплителните компании заради незначителни промени в сезоните? Пет градуса по-висока температура струва хиляди крони всяка година. Знае, защото лично го е изчислил. И така, всяка година той сваля стария дизелов генератор от тавана, с който се сдоби по време на размяна на вещи в замяна на грамофон. Свърза го с духалка, която купи за трийсет и девет крони на разпродажба. След като генераторът зареди духалката, тя работи трийсет минути на малката батерия, която Уве е свързал с нея, и съпругата му я държи от своята страна на леглото. Може да я пусне два пъти, преди да си легнат – само два пъти, няма нужда да се отпускат чак толкова („Дизелът не е без пари“). Тогава съпругата на Уве кима и както винаги се съгласява, че Уве сигурно е прав. След това цяла зима тайно засилва радиаторите. Всяка година е същата работа.
Уве изригва буцата пръст отново. Обмисля дали да не ѝ разкаже за котката. Може ли изобщо онази окаяна, полуплешива твар да се нарече котка? Седеше на същото място, когато се върна от обиколката, почти пред вратата им. Той насочи пръст към нея и изкрещя толкова високо, че гласът му се понесе между къщите. Котката обаче остана на мястото си, втренчена в Уве. След това се надигна надменно, сякаш искаше да подчертае, че не си тръгва заради Уве, а защото си има по-добро занимание, и се скри зад ъгъла.
Уве решава да не споменава за котката. Преценява, че тя ще недоволства, задето я е прогонил. Ако зависеше от нея, къщата щеше да е пълна с бездомници, някои космати, други – не.
Облякъл е тъмносиния си костюм. Закопчал е най-горното копче на бялата риза. Тя все настоява да остави горното копче разкопчано, ако не си слага вратовръзка, но той недоволства, че не е хлапак, който дава под наем шезлонги, а след това предизвикателно се закопчава. Сложил си е очукания стар часовник, който баща му е наследил от своя баща на деветнайсет и който Уве получи след шестнайсетия си рожден ден, няколко дни след като баща му почина.
Съпругата на Уве харесва този костюм. Винаги подчертава, че в него изглежда красив. Както всеки разумен човек, Уве е на мнение, че единствено надувковците обличат най-хубавите си костюми в работен ден. Тази сутрин обаче е решил да направи изключение. Дори си сложи официалните обувки и ги лъсна с достатъчно количество боя.
Докато сваляше есенното яке от куката в коридора, преди да излезе, той погледна замислено колекцията палта на съпругата си. Запита се как е възможно това дребно същество да притежава толкова много зимни палта.
– Човек има чувството, че ако се пъхне между палтата, ще се озове в Нарния – беше се пошегувала веднъж приятелка на съпругата му. Уве нямаше никаква представа за какво говори, но се съгласи, че палтата са прекадено много.
Излезе от къщата преди другите жители на улицата да се събудят. Разходи се до паркинга. Отвори гаража с ключ. Имаше дистанционно за вратата, но така и не успя да разбере какъв е смисълът от него. Всеки почтен човек можеше да си направи труд да отвори ръчно. Отключи сааба, също с ключ: системата си работеше съвсем добре, нямаше причина да я променя. Седла зад волана и завъртя копчето, за да нагласи огледалото половин оборот в едната посока, след това половин в другата, и така нагласи и двете огледала, както правеше всеки път, когато се качи в сааба. Сякаш някой редовно разбиваше колата нарочно променяше положението на огледалата и станцията на радиото.
Докато прекосяваше паркинга, подмина Бременната чужденка от съседната къща. Тя държеше тригодишното дете за ръка. Русият дългуч вървеше до нея. Тримата видяха Уве и помахаха весело. Уве не отвърна. Първо се канеше да спре и да ѝ се накара, че позволява на децата да тичат по паркинга, сякаш е общински парк. След това реши, че няма време.
Подмина първо тях, след това и редиците къщи, съвсем като неговата. Когато се преместиха, къщите тук бяха само шест; сега бяха станали стотици. Имаше и гора, но сега се издигаха само къщи. Всичко, разбира се, беше платено със заеми. Днес всичко ставаше така. Пазаруваше се на кредит, караха електрически автомобили, викаха хора, които да сменят изгоряла крушка. Слагаха подове от ламинат, електрически камини и какво ли не. Обществото очевидно не виждаше разликата между правилния контакт за бетон и шамар. Изглежда, така е било писано.
Отне му точно четиринайсет минути до цветарския магазин в центъра. Уве ревниво спазваше всяко ограничение на скоростта, дори на отсечката, където трябваше да се шофира с петдесет километра, но наскоро се бяха появили разни идиоти, които надуваха до деветдесет. На собствените си улици правеха полегнали полицаи, забождаха обидно много знаци „Играят деца“, но когато минаваха покрай къщите на други хора, това вече нямаше значение. Уве изтъкваше този факт пред съпругата си всеки път, когато минаваха оттук през последните десет години.