— Ще се приберем у дома, Моли. Там имах своето място в обществото. Тогава го захвърлих с лека ръка, но, за бога, ще си го възвърна заради тебе. Ти ще имаш приказен живот, каквото и да съм направил преди години. Няма да се връщаме към старото си име. С миналото вече съм скъсал! Не искам хората да те сочат с пръст, за това, че баща ти…
— Но татенце, било е толкова отдавна. Какво значение има? И кой ли помни?
— Няма значение? Не искам да рискувам. За мен могат да говорят каквото си искат, но ти ще започнеш на чисто. Едва ли някой ще ме познае след толкова години. Аз съм просто Джон Макикърн от Америка и ако някой иска да знае нещо за мене, спечелил съм пари на Уол стрийт — което си е самата истина — и съм се върнал в Англия, за да ги похарча.
Моли отново стисна ръката му. Очите й бяха влажни.
— Скъпи татко — промълви тя. — Сигурно си го правил заради мен. Работил си като вол откакто съм се родила и си пестял пари, за да мога аз да живея по-добре.
— Не, не!
— Вярно е — тя се засмя и гласът й затрепери. — Ти не си се дояждал с години. Сигурно си само кожа и кости. Няма значение. Утре ще те заведа и ще те нагостя с най-богатата вечеря със собствените си пари. Ще отидем в „Риц“ и ще започнеш от началото на менюто, та чак до края, докато се нахраниш донасита.
— Така ще наваксаме за всичко. А сега не мислиш ли, че е време да си лягаш? Ще си загубиш хубавата руменина, с която се върна от кораба.
— Ей сега. Не бързай. Не съм те виждала от векове — и тя посочи бултериера. — Гледай Томи как стои и се пули. Още не може да повярва, че наистина съм си в къщи. Татко, имаше един младеж на „Мавритания“ с очи точно като на Томи — кафяви и блестящи — и точно като него стоеше и се кокореше.
— Ако бях там — ядоса се баща й, — щях да му откъсна нахалната кратуна.
— Не, нямаше, защото той беше много приятен младеж. Имаше като твоята брадичка, татко. Освен това нямаше да можеш да го хванеш и да му откъснеш главата, защото пътуваше във втора класа.
— Втора класа? Значи не сте говорили?
— Не можахме. Нали не мислиш, че можеше да се провиква през перилата? Само че всеки път, когато се разхождах по палубата, той беше там.
— И зяпаше?
— Може и да не е зяпал към мен. Сигурно просто е гледал морето и си е мислил за някое момиче в Ню Йорк. Не мисля, че това е някакъв голям роман, нали, татко?
— И не бих искал, скъпа. Принцовете не пътуват втора класа.
— Може да е бил маскиран принц?
— По-скоро търговски пътник — изсумтя господин Макикърн.
— Търговските пътници често са много симпатични.
— Принцовете са още по-симпатични.
— Е, добре, отивам да си легна и да сънувам най-симпатичния от всички. Хайде, паленца. Не ми ръфай пантофа, Томи. Защо не можеш да се държиш като Растъс? Но ти пък не хъркаш, нали? — каза Моли и поведе кучетата след себе си. Преди да излезе от стаята се обърна отново към баща си: — Скоро ли ще си лягаш, татко? Докато ме е нямало сигурно си стоял до късно и си придобил много лоши навици. Не се и съмнявам, че си пушил като комин. Когато свършиш с тази пура, няма да мислиш за друга чак до утре. Обещаваш?
— Обещавам!
— Нито за една. Не искам баща ми да се почувства като някой от ония хора, за които пише в медицинските реклами. Нали няма да ти е приятно да почувстваш внезапна режеща болка?
— Не, скъпа.
— И да се наложи да взимаш някое ужасно лекарство?
— Не.
— Тогава обещай!
— Добре, скъпа. Обещавам.
Когато вратата се затвори, той хвърли угарката, която държеше, и в продължение на няколко секунди остана замислен. После извади нова пура от табакерата си, запали я и поднови проучването на тефтера.
5
Крадец в нощта
Колко дълго светлинката е кръжала из стаята като великанска светулка Джими не знаеше. Имаше чувството, че е било с часове, защото беше влязла в накъсания му полусън и няколко мига, докато съзнанието му се прочисти от мъглата, той си мислеше, че все още сънува. После очите му се отвориха и му стана ясно, че светлинката, която сега се плъзгаше бавно по библиотеката, е абсолютно реална.
Очевидно беше, че мъжът зад нея се е появил скоро, защото в противен случай щеше да се е запознал с креслото и съдържанието му. Без съмнение непознатият напредваше в стаята стъпка по стъпка. В мига, в който Джими се изправи безшумно в креслото и сграбчи дръжките в готовност да скочи, лъчът се прехвърли от библиотеката на масата. Още половин метър наляво и щеше да падне върху Джими.
Лъчът продължи да се движи. От направлението му Джими заключи, че крадецът приближава към масата, където бе неговото кресло. Макар че не се беше вясвал в стаята си два месеца, разположението на мебелите изпъкна ясно в съзнанието му. Знаеше с точност до сантиметри къде стои неканеният посетител. Затова, когато скочи светкавично от стола и се хвърли с главата напред в тъмното, това не беше безразсъден и отчаян ход. Напротив, той имаше ясна цел и му липсваше всякакво колебание дали пътят към коленете на обирджията е чист или не.