И така — рамото на Джими се удари в човешки крак. Ръцете му се вкопчиха мигновено в израстъка и задърпаха. Последва вик на изненада и грохот, фенерът прелетя през стаята и се разби в радиатора, а притежателят му се сгромоляса върху Джими.
Джими, който беше останал отдолу при приземяването, с един чевръст финт бързо зае по-изгодната позиция, т.е. отгоре. Предимството беше на негова страна. Крадецът се оказа дребен, а освен това слисан до немай къде и всяка мисъл за ответно действие явно му бе излетяла от главата при падането. Той лежеше изпружил тяло и не правеше никакви опити да влезе в схватка.
Джими се надигна, притискайки пленника си към пода, потърси стената и пипнешком намери ключа за осветлението.
Жълтата светлина, която заля стаята, разкри пред очите му нисък набит младеж, явно родом от Бауъри. Наситеното червено на косата беше първото нещо, което се наби в очите на Джими. Един поет би нарекъл подобна окраска тицианова. А приятелите и познатите на притежателя й, нехаещи и за единия и за другия, вероятно още щом го зърнеха, подхващаха морковения мотив.
Лицето, което се звереше нагоре към Джими изпод пурпурния гъсталак, едва ли щеше издържи на конкуренцията за титлата „Мутра на годината“. Е, със сигурност не биха го избрали и за рекламно лице на някое мазило, но изражението му издаваше скрито чувство за хумор. Виждаше се, че при някой кривол на жизнения му път носът му е бил чупен, а едното му ухо е минавало през мекицоподобно състояние, но това са дребни инциденти, които могат да се случат на всеки по-буен младеж в днешно време.
В одеждите си посетителят изглежда се ръководеше повече от личния си вкус, отколкото от повелите на модата. В сакото му човек трудно би разпознал черния цвят, а панталонът му беше сив, като тук-там десенът беше разкрасен с петна от разнороден характер. Под сакото се подаваше износен пуловер в червено и бяло, а мека филцова шапка, търкаляща се на пода до масата, завършваше интериора.
Фасонът на сакото беше окаян, а формата му се деформираше от издутина в единия джоб. Поставяйки правилна диагноза на въпросната издутина, Джими пъхна ръката си и извади ръждясал револвер от времето на Първата световна война.
— Е? — повдигна вежди той, изправяйки се.
Както повечето хора и Джими често се беше питал какво би направил, ако се сблъска с крадец и винаги беше стигал до заключението, че основното чувство, което ще изпита, ще бъде любопитство. Очакванията му се оказаха абсолютно точни. Сега, след като беше отнел оръжието на среднощния си гост, Джими нямаше никакво друго желание, освен да го въвлече в разговор. Животът на крадеца му беше толкова чужд и непознат. Искаше да научи как вижда той нещата. Джими беше развеселен и си спомни облога. От този тип би могъл да научи куп полезни номера.
Младежът се изправи, приседна на пода и затърка тила си намръщено.
— У-ха! — измърмори той. — Кат’ че цялата къща ми бухна връз главата.
— Само аз бях — отвърна Джими. — Извинявай, ако съм те понасинил. За такова нещо май наистина си трябва тепих.
Непознатият крадешком пъхна ръката си в джоба. После погледът му падна върху револвера, който Джими беше оставил на масата. Ръката му бързо се пресегна и го сграбчи.
— И, к’во, се’а, шефе! — процеди той през зъби.
Джими протегна шепа към него и я разтвори. В дланта му лежаха шест патрона.
— Защо се впрягаш толкова? — попита той. — Я, седни и давай да си поговорим за живота.
— Фана ме на тясно, шефе — рече примирено другият.
— Стига с тази меланхолия. Няма да викам ченгетата. Можеш да си идеш, когато си поискаш.
Непознатият зяпна.
— Честно — увери го Джими. — Какво? Няма да подам оплакване. Но бих желал, ако нямаш някой спешен ангажимент, да поостанеш и да поприказваме.
Широка усмивка се разля по лицето на събеседника му. Имаше нещо особено симпатично в него, когато се ухилеше.
— У-ха! Ако няма да викаш фантетата, ше си лафя с тебе до утре сутрин.
— Само че от приказките изсъхва устата. Ти да не пиеш само чай?
— К’во? Аз? Ти майтап ли си пра’иш бе, шефе!
— Тогава ще намериш много прилично уиски в онова шише. Почерпи се. Мисля, че ще ти хареса.
Мелодично гълголене, последвано от доволна въздишка, показа, че горното твърдение е било проверено и се е оказало вярно.