— Пура? — предложи Джими.
— Пура? Шашна ме бе, шефе — изрази съгласие посетителят.
— Вземи си колкото искаш.
— Ше ги схрупам — нададе весел възглас мародерът, като си прибра трофеите.
Джими прекрачи крак върху крак.
— Между другото, как се казваш? Моето име е Пит — Джеймс Уилоуби Пит.
— То мойто е Мълинс, шефе. Викат ме Шилото.
— И с това ли си изкарваш прехраната?
— И още как.
— Как влезе тука?
Мълинс, по прякор Шилото, се ухили.
— Ха-ха! Глей си джама, шефе. Отворен е.
— Ами ако не беше?
— Троша го и толкоз.
Джими го погледна втренчено.
— Можеш ли да използваш ацетиленова горелка?
Шилото тъкмо се канеше да отпие. Той свали чашата и се ококори.
— Т’ва к’во е?
— Ацетиленова горелка.
— Да пукна дано — запримига Шилото. — Туй животно не го знам.
Джими взе да става строг.
— Можеш ли да получиш нитроглицерин?
— К’во, шефе?
— Не знае какво е нитроглицерин — отчая се Джими. — Драги ми момко, страхувам се, че си си сбъркал занаята. Нямаш работа на тоя терен. Не знаеш „а, б“-то на играта.
Шилото го гледаше плахо и тревожно над чашата си. Досега червенокосият беше напълно доволен от методите си, но тая критика започна да му опъва нервите. Беше чувал приказки за майстори в занаята, които използвали тия страховити оръжия, които спомена Джими; обирджии, които едва ли не били на „ти“ с чудесата на науката; мъже, за които последните изобретения били толкова познати, колкото сгъваемия лост за него. Дали пък тоя тип не беше някой от избраниците? И Шилото погледна с други очи на Джими.
— Шило — Джими отново го стрелна въпросително.
— Ъ-хъ.
— Как си с химията, физиката…
— Бъкел съм с тях, шефе!
— Токсикология…
— Това… к’во е?
— Електричество и микроскопи?
— Те тука ме гепи за оная работа!
Джими поклати глава скръбно.
— Откажи се от обирджийството, Шило. Това не ти е по силите. По-добре се хвани с птицевъдство.
Шилото смутено въртеше чашата си в ръце.
— А аз — нехайно подхвърли Джими — смятам тази вечер да проникна в една къща.
— Леле мале! — възкликна Шилото и подозренията му получиха потвърждение. — То и аз така си виках, шефе, че си в играта. Ами как, с т’ва ’сичкото, дет’ го чаткаш. Така си и знаех.
— Бих искал да чуя — попита весело Джими като някой, който се опитва да предразположи умно дете към разговор, — ти как би постъпил, ако трябва да влезеш в някоя от ония къщи в жилищната част на града. Моята работа се простира в по-широк мащаб, при това от другата страна на океана.
— Другата к’во?
— Особено в Лондон. Страхотен град. Пълен с възможности за добрия специалист. Чувал ли си за обира на Новоазиатската банка на Ломбард стрийт?
— Шефе — прошепна Шилото, — ти ли?
— И полицията би искала да получи отговор на този въпрос. Сигурно не си чувал за изчезването на диамантите на херцогинята на Хейвънт?
— Божичко!
— Открили — Джими изтупа една прашинка от ръкава си, — че крадецът е използвал ацетиленова горелка.
Възторженото въздихание на Шилото беше единственият звук, който наруши тишината. През дима се виждаше как очите му бавно се разширяват.
— Но да се върнем на тази къща. Винаги са ми били любопитни и най-скромните постижения в професията. Да речем, че искаш да проникнеш в една къща… Кое време на нощта би избрал?
— Тъй де, ако питаш мене, или трябва да е късно… хе като сега, или когат’ хората са вътре и вечерат — отвърна Шилото почтително.
Джими му се усмихна снизходително и кимна.
— Е, и какво ще направиш?
— Ше се помоткам малко да скивна дали няма отворен джам — отвърна плахо Шилото.
— И ако няма?
— Ше се яхна на верандата и оттам в спалните.
Шилото почти се изчерви. Чувстваше се като момче, което чете първите си поетични опити пред известен критик. Какво ще каже тоя майстор в обирите, тоя тънък познавач на ацетиленовите горелки, тоя експерт в токсикологията, физиката и микроскопите за неговите неопитни действия?
— И как ще влезеш в спалнята?
Шилото оклюма глава.
— Ше строша райбера с лоста — едва-едва изрече той.
— Ще счупиш райбера с лоста си?
— Ами то аз друго не знам — изви умолително глас Шилото.
Специалистът мълчеше. Изглежда размишляваше. Събеседникът му го наблюдаваше плахо.
— Ами ти бе, шефе, к’во ше направиш? — осмели се колебливо да попита най-накрая Шилото.
— Ъ?
— Ти к’во ше направиш?
— Ами, мисля си — отвърна благосклонно майсторът, — дали пък твоя начин все пак няма да свърши работа. Малко е грубоват, разбира се, но като се пипне тук-там, ще стане.
— Леле, шефе! Верно? — запита учуденият ученик.