— Ще стане — повтори майсторът и смръщи умислено вежди. — Ще стане, и то как… и то как.
Шилото изпусна една дълга въздишка на почуда и радост. Какво нещо, неговите методи одобрени от такъв ум!
— Уха! — прошепна той. Точно както някой би казал: „Аз съм Наполеон!“
6
Показно изпълнение
Хладният разум може и да не одобрява облозите, но без съмнение има нещо щедро и жизнерадостно у ония сърца, които се хвърлят в тях при най-малкото предизвикателство, нещо напомнящо ведрите дни на Регентството6. В наши дни този дух като че ли напусна Англия. Откакто мистър Лойд Джордж7 стана министър-председател на Великобритания вече не могат да се видят хора, изплезили език в усърдието си да търкалят фъстъчени ядки с четка за зъби по „Странд“. Някой ден, когато господин Джордж сдаде властта, едва ли ще се намери и един единствен британец, който би оставил брадата си необръсната, докато любимата му партия не се върне на власт. Пренебрегнат в родината си, именно в Щатите облогът намери своя втори роден дом.
За някои сърца е характерно да се впускат в подобни начинания с безстрашието на воини в смъртна битка и веднъж нагазили в облога да гледат на него като на свещен джихад. Има хора, които никога не успяват да израстат оня ученически вкус към риска. Към тази категория принадлежеше и Джими Пит. Той беше също като героя от оная комична опера, който предложил брак на дамата, защото някой се хванал на бас, че няма да го направи. Предизвикателството и провокацията винаги му действаха като остен на инатливо добиче.
В дните, когато работеше във вестника, животът му се състоеше от дълъг низ предизвикателства. Те бяха сърцевината на неговата работа. Все пак една история не си струва да бъде написана, ако това не предполага някаква трудност.
Когато вестникарството му приключи, около него настана известна пустота. Имаше случаи, при това доста често, когато Джими се отегчаваше. Той изпитваше глад за бурни емоции, а животът му ги предлагаше толкова оскъдно. Пътят на богаташа беше скучно гладък и не водеше никъде. Сега задачата да влезе с взлом в някоя къща му се предложи като неочакван подарък. И той се зае за тази работа с настървение и упорство, което в никакъв случай не му се струваше абсурдно. Просто Джими беше от ония хора, които са пълни до козирката с енергия. Тази енергия все някак трябваше да си намери отдушник. Ако например се беше захванал да събира птичи яйца, щеше да го стори със същата настойчивост.
Шилото седеше на крайчеца на стола си. Беше зашеметен, но главата му все още бръмчеше от неочакваната похвала. Джими погледна часовника си. Осени го внезапна идея. Боговете му бяха изпратили дар — защо да не го приеме?
— Шило!
— Ъ-хъ?
— Искаш ли сега да дойдеш с мен да проникнем в една къща?
— Уха, шефе!
— Или, по-скоро — продължи Джими, — искаш ли да проникнеш в една къща, а пък аз да дойда с тебе? Ако трябва да сме точни, аз съм тука във ваканция, но това са подробности. Виж какво — обясни Джими, — ти ми хареса, Шило, и не искам да гледам как си губиш времето с недодялани работи. Имаш основата на нещата и с малко напътствия ще мога да те дообуча. Не бих го направил за всеки, но не обичам да гледам някой да пипа нескопосано. Искам да те видя в действие. Хайде, да тръгваме, приготви се да започнеш. И да не вземеш да трепериш. Просто си работи така, все едно че ме няма. Не очаквам кой знае колко. Рим не е бил построен за един ден. Когато свършим, ще ти направя разбор на грешките. Това устройва ли те?
— Екстра, шефе! Знам няколко местенца, истинско бижу. Едно приятелче ми ги показва. Абе, отначало не го имах за приятелче, ама после се…
— Много добре. Само почакай малко.
И Джими отиде до телефона. Преди да замине от Ню Йорк Артър Мифлин живееше в един хотел близо до Уошингтън скуеър. Вероятно още не го беше напуснал. Джими избра номера. Нощният телефонист му беше стар познат.
— Здрасти, Диксън! Ти ли си? Пит се обажда. Пит. Да. Върнах се. Как позна? Да, много добре, благодаря. Господин Мифлин прибра ли се? Легнал си? Няма значение, позвъни му. Благодаря.
След малко от другата страна се чу съненият и гневен глас на въпросния господин.
— Какво има сега? Кой тъпак ми звъни?
— Скъпи ми Артър, откъде си усвоил такива приказки? Със сигурност не от мене.
— Ти ли си, Джими? Какво, за бога…
— Какво си се разкрякал? Нощта едва е започнала. Артър, във връзка с малката уговорка, която имаме — обира, нали разбираш. Слушаш ли ме? Имаш ли нещо против да си взема помощник? Не искам да променям условията, но тук при мене има един младеж, който настоява да го взема, за да научи едно-друго. Той си е професионалист. Разбира се, не от нашата класа, малко грубоват, но симпатяга. Не, Артър! Артър! Това са много силни думи! Да разбирам ли тогава, че нямаш възражения? Много добре. Да не кажеш после, че не съм играл честно. Лека нощ.