Той остави слушалката и се обърна към Шилото.
— На линия ли си?
— Няма ли да си туриш обуща, шефе?
Джими смръщи чело замислено, като че ли в предложението на новака имаше нещо. Отиде в спалнята и се върна с чифт тънки отворени кожени обувки.
Шилото се изкашля нерешително.
— Няма ли да ти трябва пищова, шефе? — осмели се да запита той.
Джими се изсмя.
— Аз работя с ума си, не с пищови. Хайде да тръгваме.
Наблизо имаше таксита, както по всяко време на нощта в Ню Йорк. Джими напъха Шилото в колата.
Луксът да се вози в такси държа Шилото ням в продължение на няколко километра. На Улица 105-а Джими го спря и плати на шофьора, който взе парите с оня красив небрежен жест, присъщ на таксиджиите. Ако беше някой непрофесионалист, би проявил любопитство към двамата си пътници, които си пасваха като куче и котка. Но шофьорът запали цигара и потегли без да прояви никакъв интерес. Сигурно и друг път му се беше случвало да вози из града в три сутринта господа с вечерни костюми, придружавани от рошави младежи в опърпани пуловери.
— Оттук — започна Джими, — ще походим пеш и ще поразгледаме. Можеше да възбудим подозрение, ако бяхме спрели пред вратата. Ти си наред, Шило. Води ме към къщата, която спомена.
Тръгнаха на изток от Бродуей.
Джими беше изненадан колко дълга се оказа тази улица. Никога не му беше идвало наум да види как изглежда тя след Таймс скуеър. А в някои градове в чужбина, където напоследък прекарваше доста време, имаше улици, които си сменяха името на всеки сто метра без някаква видима причина.
Сега, когато се отдалечиха от центъра, беше станало по-тъмно, но все още не чак толкова, колкото му се искаше. Все пак беше добре, че можеше да остави нещата изцяло в ръцете на помощника си. Шилото вероятно си имаше своите методи да отбягва случайните минувачи в такива случаи.
Междувременно Шилото вървеше упорито напред. Отминаваше къща след къща, докато сградите се разредиха.
Най-накрая спря пред една доста прилична къща. Точно в този момент първата капка дъжд падна върху голия врат на Джими. В следващия миг дъждът вече плющеше — отначало на талази, като че загряваше за истинската работа, а после — кротко и напоително, като от душ.
— Тва е местото, шефе.
От гледна точка на крадеца, мястото беше прекрасно. Веранда липсваше, но затова пък имаше удобен прозорец само няколко метра от земята. Шилото извади от джоба си малка бутилка и парче груба хартия.
— Какво е това? — запита Джими.
— Петмез, шефе — отвърна Шилото почтително.
Той изля съдържанието върху хартията и я притисна плътно до стъклото на прозореца. После, като извади къс железен инструмент, тропна силно по хартията. Стъклото отдолу се счупи почти безшумно. Хартията се отдели с полепналите по нея парчета, а Шилото провря ръка в дупката, освободи резето и тихо отвори прозореца.
— Елементарно — даде оценката си Джими, — елементарно, но доста чисто и най-важното — ефикасно.
Следваше капака на прозореца, с който трябваше да се поспори. Това отне повече време, но накрая упоритите методи на Шилото надделяха.
Джими ставаше все по-сърдечен.
— Имаш добра основа, Шило. В края на краищата, това е половината битка. Съветът, който давам на всеки новак е: „Научи се да ходиш, преди да се научиш да тичаш.“ Първо изучи „а, б“-то на занаята. С малко по-задълбочено обучение ще си супер. Така. Скачай сега.
Шилото прекрачи внимателно през перваза, а Джими го последва. Последният запали кибритена клечка и потърси ключа за лампата. Намираха се в дневна, мебелирана и украсена с невероятен вкус. Джими беше очаквал обичайната грозна картина, но тук всичко, от тапетите до най-малките украшения беше чудесно подбрано.
Бизнесът обаче си е бизнес. Не му беше времето да стои и да се прехласва пред нечии артистични постижения в интериора. Трябваше да издялка едно голямо „ДЖ“ на входната врата. Ако ще се върши работа, да се върши бързо.
И тъкмо се приближи до вратата, когато от далечния край на къщата се чу лай на куче. После на още едно. Солото стана дует. Въздухът затрептя от кучешки лай.
— Сега я оплескахме! — викна Шилото.
Може да се каже, че тази забележка предаваше безпогрешно общия емоционален фон на ситуацията.
„О, колко е приятно — споделя Байрон — да чуеш лая доблестен на кучето пазач.“ Джими и Шилото разбраха, че доблестният лай на двете кучета пазачи приближава. Реакцията на Шилото на този очевиден факт беше мигновена — той трескаво се хвърли към отворения прозорец. Но маневрата за отстъпление се оказа обречена на неуспех още от самото начало поради естеството на терена. Подът беше покрит не с огромен и тежък килим, а с приятно разхвърляни тук-там дребни като камилчета килимчета, а под тях — излъскан като стъкло под. Стъпвайки върху едно от тия иначе приятни на вид островчета, той моментално загуби контрол над крайниците си. Никаква сила освен свръхестествена и никакви мускули не могат да спасят човек в подобно положение. Шилото се впусна в полет. Един червен перчем профуча като метеор покрай Джими. В следващия момент младежът се тръшна по гръб с грохот, който разтърси къщата из основи, а също така и останалата част на Манхатън. Дори и в тази кризисна ситуация Джими намери време да си помисли с тъга, че това очевидно не е най-успешната вечер за съдружника му.