И точно това накара Шилото да обърне взор към домакина. Досега беше твърде зает да прави мили очи на четириногия си събеседник, но в един момент погледът на булдога стана толкова злокобен, че Шилото погледна умолително огромния мъж до вратата.
— Леле мале! — викна той. — Това е шефът! Хей, шефе, викни му на туй куче. Глей, глей, само дет’ не ми е сръфало още главата.
Другият свали изненадан револвера си.
— Значи ти си бил, говедо безподобно — отбеляза той. — Бях сигурен, че съм виждал някъде проклетата ти рижа тиква. Какво правиш в къщата ми?
Шилото изстена самосъжалително.
— Шефе, изпързаляха ме. Лоша работа. Слушай к’во стана! Честно, не знаех, че туй било твойта къща. Един тлъст швед — викат му Оул Ларсен — ми рече, че тая къща е на някаква вдовица, дет’ живеела сама и била пълна със сребро и разните му там дрънкулки, и се’а била някъде на юг при роднини, та такова, къщата била празна. Леле, леле, има да види той кой е Шилото. Знаех си аз. Слушай, шефе. Миналата седмица ние с него се фанахме за гушите за нещо и си мислех, че ми има зъб, щото му размазах мутрата. Но преди три дена иде и ми вика: „Айде да сме приятели“ и ми пуска тая работа с вдовицата. Ще му разкажа играта на тоя швед! Рекъл е да си го върне тъпкано. Знаел е, че живееш тука и е мислел да ни счепка. Изпързаляха ме, шефе!
Големият мъж слушаше с необходимото внимание тази тъжна история за приятелство и измяна. Но не и булдогът, който се зъбеше зловещо от началото до края.
— Кучето — настоя неспокойно Шилото. — Няма ли да викнеш на кучето, шефе?
Големият мъж се наведе и сграбчи нашийника на животното, като го издърпа встрани.
— Същото — предложи Джими с одобрение — ще свърши добра работа и за това игриво и мило животинче тука… освен ако не е вегетарианец, в който случай няма защо да си правите труда.
Домакинът заби див поглед в него.
— Ти пък кой си? — попита той.
— Казвам се… — започна Джими.
— Шефе — изпревари го Шилото, — т’ва е голям крадец, шампион, шефе…
— Ъ!
— Шампион на крадците от другата страна. Вярно. От Лондон. Уха, да знайш само! Речи му за оная банка, дет’ си ограбил и за бижутата, дет’ си тафил на херцогинята и за оная, как й викаше горелка.
На Джими му се стори, че Шилото проявява известна липса на такт. Когато някой домакин те е пипнал в три сутринта на местопрестъплението в дневната си с револвер в ръка, със сигурност е неразумно да му се изтъкваш като велик обирджия. Домакинът току виж повярвал. А оная страна на характера ти, на която трябва да се наблегне в такава ситуация, е почтеността и съблюдаването на закона. Трябва да се изтъкне факта, че като дете си посещавал неделното училище редовно и да се припомни какво е казал свещеникът, когато си спечелил наградата по богословие. За десерт на домакина трябва да му се внуши, че ако те пусне да си вървиш само с едно предупреждение, вродената ти доброта ще ти помогне да се превъзпиташ и да избягваш подобни сцени в бъдеще.
Ето защо за голяма своя изненада Джими установи, че горните разкрития за неговата персона, които би трябвало да настроят великана срещу него, очевидно са го размекнали. Мъжът зад пистолета го наблюдаваше по-скоро с интерес, отколкото с неодобрение.
— Значи ти си лондонски бандюга, а?
Джими не се поколеба. Ако да си лондонски бандюга е паспортът, който ти дава свободен достъп в дневните на хората през нощта и особено свободен излаз от тях, то той бе последният човек, който щеше да откаже тази роля. Затова кимна с глава.
— Е, сега, като си в Ню Йорк, ще трябва да се представиш. Ясно. И то добре.
— Ами ще се представи, шефе — намеси се Шилото, възхитен от това, че напрежението се е разсеяло и разговорът взима приятна делова насока. — Добре ще се представи. Много е печен в играта, честно.
— Честно — повтори Джими любезно.
Той не разбираше много добре какво става, но нещата взимаха добър обрат. Тогава защо да разваля хармонията?
— Тоя господин — обясни с уважение Шилото — е шеф на ченгетата. Полицейски капитан.
Мъглата започна да се разсейва. Джими се запита как не се е сетил по-рано. Ненапразно беше работил една година във вестника — поназнайваше туй-онуй за кухнята на полицията. Сега му стана ясно защо онзи си промени отношението.
— Приятно ми е да се запознаем — каза той. — Ще трябва да си поговорим някой ден.
— Ще трябва и още как — отвърна многозначително полицейският капитан.
— Аз, разбира се, не знам методите ви тук, но всичко, което…
— Ще се видим в кабинета ми. Мълинс ще ти покаже къде е.