— Много добре. Трябва да ме извините за това предварително и неофициално посещение. Влязохме по-скоро за да се подслоним от дъжда, отколкото нещо друго.
— А, така ли?
Джими реши, че трябва да се държи на висотата си. Ситуацията го изискваше.
— Ами да — каза той с надменен тон, — обикновено не си губя времето с такива къщурки като…
— Той е по банките — изрече Шилото възхитено. — Живи ги яде. И бижутата на херцогините.
— Признавам известно пристрастие към бижутата и херцогините — усмихна се Джими. — А сега, тъй като е малко късно, може би е по-добре… готов ли си, Шило? Е, лека нощ. Приятно ми беше.
— Ще се видим в кабинета ми.
— Може да намина. В Ню Йорк сигурно ще ми доскучае. Няма да правя нищо. Тука съм само на почивка.
— Ако изобщо можеш да правиш нещо — отвърна хладно полицаят, — по-добре ела в кабинета ми, или ще ти се прииска да го направиш, когато вече е късно.
— Разбира се, разбира се. Не бих отклонил поканата, щом така е прието. Но не мисля да прекъсвам почивката си. Между другото, една малка молба. Имате ли нещо против да изпиша едно „Дж“ на входната ви врата?
Полицаят зяпна.
— От вътрешната страна. Няма да се вижда. Просто прищявка. Ако нямате нищо против.
— Не ми се слушат никакви…
— Вие май не ме разбрахте. За мене това означава обяд за дванадесет гърла. За нищо на света не бих си позволил…
Полицаят посочи прозореца.
— Вън — ревна той. — До гуша ми дойде. И да не забравиш да дойдеш в кабинета ми.
Шилото, който все още нямаше вяра на булдога Растъс, скочи при първата покана. Беше изчезнал в спасителната тъмнина преди още полицаят да си довърши изречението. Джими остана.
— С най-голямо удоволствие — беше започнал да казва, когато спря.
На прага стоеше една девойка — девойка, която позна веднага. Стреснатият й поглед му подсказа, че и тя го е познала.
Едва сега, за пръв път, откакто бяха тръгнали с Шилото от апартамента, Джими почувства, че витае в някакъв нереален свят. Беше точно така, както се случва в сънищата. Сънят го обори, мислейки за това момиче, и ето ти го и него. Но един поглед към Макикърн го приземи. Нищо приказно не се излъчваше от туловището на полицейския капитан.
Полицаят, който стоеше с гръб към вратата, не бе забелязал новото допълнение към компанията. Моли беше натиснала бравата безшумно, а пантофите й не бяха издали нито звук. Точно слисаната физиономия на Джими го накара да се извърне.
— Моли!
Тя се усмихна, макар лицето й все още да беше бяло като тебешир. Дрехите на Джими й възвърнаха самообладанието. Не разбираше как се е озовал тука, но явно нищо лошо не се беше случило. Беше прекъснала просто един разговор, а не конфликт.
— Чух шум, усетих, че слизаш надолу и изпратих кучетата да ти помогнат, татенце. И след малко дойдох да видя дали всичко е наред.
Господин Макикърн очевидно се чувстваше като в небрано лозе. Появата на Моли го постави в неловко положение. Да обяви непознатия за крадец му се виждаше невъзможно. Джими вече знаеше твърде много за него. Единственият истински страх в живота на полицая беше да не би някой слух за методите му на припечелване да стигне до ушите на дъщеря му.
Изведнъж му хрумна чудесна идея.
— Някакъв човек се опитал да разбие вратата, скъпа. Този господин минавал и го видял.
— Да — кимна Джими. — Един отвратителен тип!
— Но се измъкна от прозореца и избяга — завърши полицаят.
— Беше бърз като заек. Трябва да е някой акробат професионалист.
— Да не те е наранил, татенце?
— О, не, скъпа.
— Сигурно се е уплашил от мене — добави небрежно Джими.
Господин Макикърн му хвърли крадешком един смръщен поглед.
— Да не ви задържаме, господин…
— Пит. Казвам се Пит.
И той се обърна към Моли:
— Надявам се пътуването да ви е харесало.
Полицаят подскочи.
— Да не би да познавате дъщеря ми?
— Само отдалече, за мое съжаление. Пътувахме заедно на „Мавритания“. За беда аз бях във втора класа. Понякога виждах дъщеря ви да се разхожда по палубата.
Моли се усмихна.
— И аз ви виждах… понякога.
Господин Макикърн избухна.
— Тогава ти…
Той спря и погледна към Моли. В този момент тя се навеждаше над Растъс, за да го погали зад ухото.
— Нека да ви покажа пътя, господин Пит — отсече полицаят. Тонът му беше рязък. Но когато говориш на някого, а ти се иска да го метнеш през прозореца, това си е нормално.
— Трябва да си тръгвам — рече Джими.
— Лека нощ, господин Пит — усмихна се Моли.
— Надявам се да се видим отново — отвърна Джими.
— Оттук, господине — изръмжа господин Макикърн, отваряйки вратата.