Но не толкова красотата на гледката теглеше сър Томас към прозореца. Позицията по-скоро му даваше възможност да отбягва погледа на жена си, затова той се възползва от популярния стратегически ход. Намираха се по средата на едно бурно съвещание и лейди Джулия, представляваща бордът на директорите, се беше заяла с председателя. Дискутираният въпрос беше от сферата на етикета, а тук сър Томас не плуваше в свои води.
— Казвам ти, скъпа — изцвили той откъм прозореца, — не съм спокоен.
— Глупости! — захапа го стръвно лейди Джулия. — Абсурд! Смехория!
Когато разговаряше, лейди Джулия имаше навика да засипва събеседника си с кратки словесни откоси.
— Но диамантите ти, скъпа?
— Аз се грижа за тях.
— Но защо трябва да се безпокоиш? Виж, ако…
— Не е никакво безпокойство.
— Когато се женихме, имаше един детектив…
— Не ставай смешен, Томас. Детектив на сватба е нещо съвсем нормално.
— Но…
— О-о…
— Платил съм двадесет хиляди лири за тези диаманти — заинати се сър Томас. Стъпил на своя територия, той веднага се окопитваше.
— Мога ли да те попитам дали подозираш, че някой от гостите ни е престъпник? — запита лейди Джулия ледено.
Сър Томас погледна през прозореца. В този момент и най-критичното око не би намерило дори дреболия, за която да се заяде с компанията, намираща се в полезрението му. Някои от гостите играеха тенис, други голф, а трети просто пушеха.
— Защо не — започна той.
— Абсурд! Пълен абсурд!
— Но прислугата. Напоследък наехме доста нови прислужници.
— С отлични препоръки.
Сър Томас се канеше да възрази, че препоръките може да са подправени, но не му стигна кураж. Понякога в тези малки дискусии Джулия беше безкрайно сурова. Тя не искаше да погледне нещата от неговия ъгъл. По навик той беше склонен да възприема замъка като част от империята „Блънт“. А основната му бизнес стратегия, която следваше неотклонно при управлението й и която до този момент даваше отлични резултати, беше да подозира всеки и по всяко време. В магазините „Блънт“ едва ли можеш да направиш и крачка в която и да е посока без да се натъкнеш на любезен детектив със сполучлива маскировка. Сър Томас недоумяваше защо този принцип да не може да се въведе и в Дрийвър. Не е задължително гостите на едно провинциално имение да ограбят домакините си, но пък и в един магазин се случва рядко клиент да задигне нещо. Става въпрос за принципа, така мислеше той. Да си подготвен за всяка ситуация.
У сър Томас Блънт подозрителността граничеше с мания. Беше принуден да признае, че шансовете някой от гостите му да прояви заложби на крадец бяха минимални, но колкото до прислужниците, той им нямаше никакво доверие, на всички освен на иконома Сандърс. Струваше му се, че е само въпрос на здрав разум да наеме охрана от някое частно детективско бюро, докато къщата е пълна. Малко прибързано го беше споменал на съпругата си, а лейди Джулия разкритикува плана грубо и безцеремонно.
— Предполагам — саркастично го скастри лейди Джулия, — веднага ще си помислиш, че онзи младеж, когото Спени ще доведе днес, е някакъв разбойник?
— А? Спени с приятел ли ще дойде?
В гласа на сър Томас нямаше много ентусиазъм. Племенникът му не беше човек, при появата на който той би припнал с приветствени възгласи по стълбите надолу. От своя страна Спени също не беше готов да вдигне табелката с най-високата оценка спрямо чичо си. Щом този негов роднина се появеше в полезрението му, лицето му тутакси застиваше в израз на напрегнатост и тревожност, убеждавайки е от многочислени опити, че чичо му е човек, готов да се възпротиви с твърда ръка и на най-невинните му желания. От своя страна сър Томас гледаше на Спени като на младеж, който само чака да направи някоя лудория, ако не го държи изкъсо. И той стискаше здраво юздите.
— Тъкмо получих телеграма от него.
— Кой е този приятел?
— Не пише. Само се казва, че е човек, когото срещнал в Лондон.
— Хм!
— И какво значи това „Хм“? — запита лейди Джулия.
— Човек може да забърше странни птици из Лондон — отвърна той критично.
— Глупости.
— Както кажеш, драга.
Лейди Джулия се изправи.
— Колкото за предложението ти за детектив, то, естествено, е пълен абсурд.
— Добре, скъпа.
— Няма защо да мислиш повече за това.
— Както кажеш, драга.
Лейди Джулия напусна стаята.
Това, което последва, може да хвърли известна светлина върху тайната на издигането на сър Томас Блънт в обществото. Без съмнение то издава силна воля и целеустременост, които са съществени елементи на успеха.
Вратата едва се бе затворила след лейди Джулия, когато той отиде до бюрото си, взе лист и писалка и написа следното писмо: