До директора на детективско бюро „Раг“,
Холборн Барс, Лондон.
Сър, във връзка с последното ми писмо от 28 миналия месец, ще се радвали ако веднага ми изпратите един от най-добрите си служители. Ще уредя да бъде посрещнат. Инструктирайте го, ако обичате, да се представи в Замъка Дрийвър като кандидат за длъжността личен мой камериер. Ще го посрещна и назнача още с пристигането и ще го запозная с по-нататъшните му задължения.
Искрено ваш Т. Блънт.
P.S. Ще го очаквам утре вечер. Има удобен влак от гара Падингтън в 2,15.
Той го препрочете, сложи няколко запетайки, прибра го в плик и си запали пура с вид на човек, който може да срещне трудности по пътя си, но да бъде победен — никога.
9
Един стар и един нов приятел
Вечерта, когато сър Томас Блънт пишеше писмото си до детективско бюро „Раг“, Джими Пит вечеряше в „Савой“. Ако притежаваш необходимите пари и облекло и нямаш нищо против да те приканят да си вървиш точно когато веселбата е в разгара си, има много малко неща на тази земя по-приятни от вечеря в хотел „Савой“. Но както си седеше там и гледаше през дима на цигарата си, Джими осъзна, че въпреки блясъка и разкоша, това е един безсмислен свят, в който той е много самотен.
Беше изминала малко повече от година от забавната вечер у полицейския капитан Макикърн. През това време Джими беше покорил доста нови територии. Спомни си как някой спомена Мароко пред него и две седмици по-късно той цъфна във фес.
Джими не видя повече главните действащи лица в драмата през онази нощ. Едва когато на път за вкъщи стигна Петдесет и седма улица, преизпълнен с радост от щастливата случайност, отвела го до момичето от „Мавритания“, той осъзна с пълна сила, че както я намери, така я и изгуби. Внезапният проблясък, че не знае нито адреса й, нито името й, набързо издуха розовите видения, превзели мислите му. През цялото време Шилото наричаше типа с револвера „шефе“ — само толкова. Освен че е полицейски капитан, Джими знаеше за него толкова, колкото и преди срещата им. А Шилото, който държеше ключа към цялата мистерия, се беше изпарил като кална локва в зноен ден. Случките и запознанствата от онази нощ изчезнаха от живота му като сън. Колкото до великана с револвера, тази липса не го смущаваше. Беше общувал с него няколко минути, но не жадуваше за повече. Би желал да види отново Шилото, но и тази раздяла можеше да се преживее с малко повече усилия. Оставаше момичето от кораба — образът й продължи да го преследва с безотказно постоянство през всичките триста осемдесет и четири дни, които изминаха от запознанството им.
Именно мисълта за нея го беше накарала да стигне до прозрението, че Ню Йорк е пренаселена лудница. Седмици наред беше кръстосвал улиците, които изглеждаха най-обещаващи, парка и Ривърсайд Драйв с надеждата да я срещне. Беше обикалял ресторанти и театри, но безуспешно. Понякога излизаше да се шляе из Бауъри, надявайки се да види Шилото. Купища рижи глави минаваха покрай него, но нито една не беше на младия му ученик в тънкостите на кражбата. Накрая диренето го изтощи и въпреки мърморенето на Артър Мифлин и останалите зевзеци, Джими се впусна отново в своите странствания. Отсъствието му се усещаше силно, особено от онази голяма група „приятели“, които непрекъснато имаха нужда от малко помощ, за да изкарат до събота. Години наред за тях Джими играеше ролята на самоходна банка, от която можеш да си теглиш колкото ти душа иска. Струваше им се недопустимо една толкова рядка личност, която по всяко време на денонощието може да се бръкне за два долара, да се разпилява из разни места като Мароко и Испания — особено Мароко, където бъка от почти същото количество разбойници на глава от населението колкото и в Ню Йорк.
Та точно тези хора страстно уговаряха Джими да се откаже. Разказваха му потресаващи истории. Но Джими остана непоколебим. Беше го хванала щръклицата и имаше нужда да се разтъпче.
В продължение на година се скита по широкия свят и всеки божи ден осъзнаваше колко е вярна оная мисъл за странстващите, че климатът не променя чувствата. Най-накрая той намери себе си, като всеки скитник, на Чеъринг Крос9.
Тук Джими се опита да се вземе в ръце. Това вечно бягство си беше чисто безумие. Ще остане и ще се опита да се пребори с треската в себе си.
И сега, след двуседмична упорита борба, пощръклялото му Аз беше на път да го тръшне на тепиха. Някакъв тип по време на обяда беше споменал Япония…
Както наблюдаваше тълпата, Джими спря поглед на една компания няколко маси встрани от неговата. Гуляйджиите бяха трима — едно момиче, без съмнение доста хубавичко, дама на средна възраст и светлокос мършав младеж на около двадесет. Именно неспирното бърборене на този младеж и особеният, пронизителен гъргорещ кикот, който се изливаше от устата му от време на време, бяха привлекли вниманието на Джими. Не щеш ли, най-неочаквано бъбренето и кикота секнаха и Джими дискретно изви очи към масата на младежа, за да разбере на какво се дължи това внезапно прекъсване на звука.