Младежът срещна погледа на Джими с очи, готови всеки момент да гарнират недовършената му пържола. Явно не всичко беше наред. Доскорошният притежател на Безгрижна душа беше бял като платно. Говореше нещо несвързано.
Като се имат предвид мястото и времето, съществуват само две причини, които могат да предизвикат такъв поглед. Светлокосият или беше видял призрак, или внезапно беше установил, че няма пари да си плати сметката.
Отзивчивото сърце на Джими включи на режим: „Изтегляне на потъващи от смрадливи тини“. Откликвайки на повика, неговият стопанин извади една визитна картичка, надраска: „Мога ли да помогна?“ и помоли келнера да я занесе на младежа, който вече беше пред припадък.
След минута светлокосият се озова на масата му и започна да шепти трескаво:
— Много мило от твоя страна, братче. Да му се не види и работата, дошъл съм с твърде малко пари. Не ми се иска да… Ти ме виждаш за пръв път…
— Стига празни приказки.
И Джими сложи една банкнота от пет лири на масата. После извади втора.
— Кажи кога да спра?
— Хиляди благодарности. Не знам какво щях да правя — и младежът сграбчи банкнотата. — Ще си я получиш утре, братче. Ето ти визитката ми. Къде ли съм забутал твоята? Не помня има ли го там адресът ти? О, боже, тя била в ръката ми.
Гъргорещият кикот се понесе отново на воля из салона, освежен и набрал сили от кратката почивка.
— Хотел „Савой“, така ли? Ще дойда утре. Още веднъж благодаря, братче. Не знам какво щях да правя.
И младежът припна към масата си с плячката в ръка.
Джими погледна към картичката, която новият му познат беше оставил. Тя гласеше: „Граф Дрийвър“, а в ъгъла се мъдреше името на известен клуб. Джими беше чувал това име. Всеки в Англия знаеше, че замъкът Дрийвър е едно от най-старите имения в кралството, но всъщност истинската си слава Замъкът дължеше на зловещата история с призраци, тръбена за него от векове. И бебетата знаеха за тайната на Дрийвър, която била известна само на графа и фамилния адвокат и се предавала на наследника в полунощ на двадесетия му рожден ден. Джими беше срещал тая история в един куп вестници из целите Американски щати, от Ню Йорк до Уанхорсвил, Айова. Затова огледа с любопитство светлокосия младеж — последният, който къташе ужасяващата тайна. Говореше се, че наследникът, след като я научи, губи завинаги усмивката си, но настоящият лорд Дрийвър май не й се косеше толкова. Гъргорещият му смях заглушаваше оркестъра.
Сигурно, помисли си Джими, когато адвокатът му доверил тайната, коментарът му е бил: „Я, не думай? И да не ми кажеш досега!“
Джими си плати сметката и се изправи да си върви.
Беше възхитителна лятна вечер — твърде приятна, за да я проспи. Той тръгна покрай Темза, спря се и се облегна на перилата, загледан в сумрачните мистериозни сгради от другата страна на реката.
Вече беше изгубил представа колко време беше стоял с мисли, зареяни някъде надалече отвъд океана, когато край него се чу глас.
— Я виж ти. Извинявай, ти не си ли… А, здрасти!
Беше Негова русолява светлост граф Дрийвър.
— Не може да бъде! Все се срещаме!
Един просяк на близката пейка се размърда неспокойно в съня си от гъргорещия кикот, който разцепи въздуха.
— Водата ли гледаш? — запита лорд Дрийвър. — И аз често го правя. Не мислиш ли, че те кара да се чувстваш… е, ти знаеш. Някак си… не знам как да се изразя.
— Някак си разкиснат.
— Исках да кажа романтичен. Да речем, мислиш си за някое момиче…
Той спря и се загледа във водата. Това вече Джими можеше да разбере. Момичето беше налице.
— Изпратих компанията с такси — продължи лорд Дрийвър — и дойдох тука да попуша. Но се оказа, че нямам кибрит. На тебе да ти се намира?
Джими му подаде кибрита си. Графът запали пура и отново заби поглед във водата.
— Изглежда страхотно.
Джими кимна.
— Странна работа. През деня е кална и гнусна за гледане. Направо да ти скапе настроението. Но нощем… — и той спря. — Хм, видя ли — продължи след секунда — онова момиче, с което бях в „Савой“?
— Да — отвърна Джими.
— Момиче-мечта — рече лорд Дрийвър унесено.