— Я затваряй проклетата врата — процеди кисело мумията.
— И чупката — допълни доскорошният й опонент. — Не щем тук таквиз кат’ тебе.
— Не си падате по мене значи — рече тъжно новодошлият. — Май не сте таквиз симпатяги, за к’вито ви зимах. Лека ви нощ, г’усда.
— Абе казах ли ти аз на тебе да затвориш проклетата врата! — ядоса се още повече мумията.
Шилото вече се оттегляше неохотно, когато Джими се надигна.
— Един момент.
Никога не беше оставял приятел в нужда. Шилото може би не беше точно приятел, но даже и обикновен познат можеше да разчита на Джими, когато е загазил. А Шилото съвсем очевидно лазеше по дъното.
Погледът на момчето от Бауъри първо изрази учудване, после стана безизразен, а накрая върху лицето му застина едно тъпоумно изражение. Той пое лирата, която Джими му подаваше, мърморейки благодарствени слова, след което се изниза от стаята.
— Не виждам защо трябваше да му даваш нещо — рече лорд Дрийвър. — Тоя тип ще се напорка веднага с парите.
— О, напомни ми на някого, когото познавах.
— Така ли? Явно някой клоун. Е, ще вървим ли?
10
Джими осиновява куцо куче
Една тъмна фигура се отдели от сумрачния ъгъл и се промъкна крадешком към прага, където стоеше Джими.
— Ти ли си, Шило? — попита глухо Джими.
— Съвсем точно, шефе.
— Хайде, влизай.
И Джими влезе пръв в апартамента, светна лампата и затвори вратата. Шилото примигна на силната светлина и взе да премята в ръце смачканата си шапка. Моравата растителност върху главата му като че ли бълваше пламъци.
Джими го огледа с крайчеца на окото си и заключи, че понастоящем финансите на Мълинс са в дълбока криза. Костюмът на Шилото се различаваше в няколко основни детайла от този на обикновения спретнат гражданин. Черната му филцова шапка, типична за модната линия в Ийст Сайд, Ню Йорк, изглеждаше в такова окаяно състояние, като че ли не е спала две нощи подред. Черният фрак с провиснали лакти и кални петна беше закопчан плътно на гърдите, явно да прикрие отсъствието на риза — задача, с която не се справяше съвсем успешно. Сив вълнен панталон и обуща, от които свенливо се показваха два палеца, допълваха картинката.
Самият Мълинс изглежда беше наясно, че във външния му вид има моменти, които биха хвърлили в отчаяние редактора на „Шев и кройка“.
— Не ми придиряй на парцалките — рече той. — Ония гадове ми изгубиха куфара с най-готския костюм. Тоя ми беше резерва.
— Не се тревожи, Шило — успокои го Джими, — екстра си си. Искаш ли да пийнеш нещо?
Очите на Шилото светнаха, когато се протегна за гарафата. После се намести удобно.
— Пура, Шило?
— Че как. Браво бе, шефе.
Джими запали лулата си. След няколко благовъзпитани глътки Шилото изостави светския маниер и довърши чашата на екс.
— Сипи си още — предложи Джими.
Шилото се ухили, с което показа, че предложението е прието радушно.
Известно време Джими остана мълчалив, дърпайки от лулата си. Премисляше нещата. Чувстваше се като детектив, който е попаднал на улика. Най-накрая щеше да разбере името на момичето от „Мавритания“. Разбира се, това откритие не би го завело много далече, но все пак щеше да е нещо. Вероятно Шилото щеше да определи и местоположението на къщата, в която влязоха онази нощ.
Шилото гледаше Джими над чашата с мълчаливо възхищение. Този апартамент, който Джими беше наел за една година с надеждата, че подобно притежание ще го задържи в периметъра си, беше обзаведен луксозно и по последна мода. За Шилото всеки стол и всяка маса имаха свой романтичен ореол, тъй като явно бяха купени с приходите от оня обир на Новоазиатската банка или пък от постъпленията, натрупани от бижутата на херцогинята на Хейвънт. Гърдите му се преизпълваха с благоговение пред човека, който бе способен да издигне кражбата до такива висоти. В неговия случай професията рядко му осигуряваше нещо повече от хляба и някоя екскурзия до Коуни Айлънд10.
Джими срещна погледа му.
— Е, Шило. Странно, че се срещнахме така, а?
— Прав си, шефе — съгласи се Шилото.
— Какво правиш на три хиляди мили от Ню Йорк. Не ти ли е мъчно за добрия стар Бродуей?
Очите на Шилото пробляснаха тъжно.
— Рекох, че е време да мина насам. То в Ню Йорк стана ’ногу лошо. Ченгетата не ме бръснат вече за слива. Не съм им потребен. Затова си плюх на петите.
— Лошо — рече Джими.
— Тъпо — съгласи се Шилото.
— Знаеш ли, Шило, доста те търсих в Ню Йорк преди да тръгна.
— Уф, що не си ме намерил. Сигур ти е трябвал помощник за някоя работа, а шефе?
— Не, не за това. Спомняш ли си онази нощ, когато влязохме в къщата… в къщата на полицейския капитан?