— Че как.
— Как му беше името?
— На кого, на ченгето? Ами че Макикърн, шефе.
— Мак…, какво, какво? Знаеш ли как се пише?
— Майтапиш се с мен, шефе — рече простодушно Шилото.
— Повтори го. Напълни си дробовете и го произнеси бавно и отчетливо. Като камбанка. Хайде.
— Макикърн.
— А! И къде беше тази къща? Можеш ли да си спомниш?
Шилото сбърчи вежди.
— Тц, че помня ли — рече накрая. — Беше на някаква улица, ама коя. Ше съ сетя, шефе, нямай грижа.
— Тогава няма да те изпускам от очи, докато не се сетиш. За момента си най-важният човек на света за мене. Къде живееш?
— Аз ли? В парка. Ами да. На една самостоятелна пейка с южно изложение.
— Добре, освен ако не предпочиташ чистия въздух, няма нужда да спиш повече в парка. Можеш да си преместиш вигвама при мене.
— Я? Тука ли, шефе?
— Ако не се преместим другаде.
— Дадено — и Шилото се изтегна в креслото си.
— Ще са ти нужни малко дрехи. Утре ще купим. Ти си точно за конфекция. Не си много висок, това е добре.
— За мене е кофти, шефе. Малко по-висок да бях, щях да стана фанте и досега да съм си купил къща на Пето авеню, фантетата прават големите мангизи в добрия стар Манхатън, те това е.
— Я го гледай, всезнайкото! Кажи ми повече, Шило. Сигурно доста от полицаите в Ню Йорк забогатяват от подкупи?
— Че как. Глей го стария Макикърн.
— Де да можех. Разкажи ми за него, Шило. Май добре го познаваш.
— Аз? Че как, нямаше по-кофти рушветчия от него в цялата полиция. Вечно душеше. Ама виждал ли си му щерката?
— Какво? — подскочи Джими.
— Аз я кьорнах веднъж — Шилото стана почти лиричен в ентусиазма си. — Леле, какво парче. Маце и половина. Бих си я гепил за гадже. Викаше се Моли. Тя…
Джими вече го изяждаше с поглед.
— Спри! — ревна свирепо той.
— К’во, бе, шефе?
— Затвори си устата!
Шилото го погледна учудено.
— Как ка’иш — съгласи се той. Недоумяваше какво става, но явно думите му не се бяха понравили на шефа.
Джими загриза ядно лулата си, докато Шилото, изпълнен с добри намерения, седеше скръбен на креслото си, дърпаше от пурата и се чудеше какво толкова е сторил, за да го обиди.
— Шефе? — рече накрая.
— А?
— Шефе? К’ва е хавата тука? Що ми пискаш? По същите задачи ли действаш? Банки и бижута на херцогини. Нали ще ме вкараш в играта, а, шефе?
— Забравих, че не съм ти казал, Шило. Пенсионирах се.
Ужасната истина стигна бавно до ума на събеседника му.
— Ами! Що бе, шефе? Викаш му точка?
— Окончателно.
— И няма да забършеш още някои бижута?
— Не и аз.
— И край на оная… к’ва беше там горелка?
— Продадох си ацетиленовата горелка, отказах се от науката и имам намерение да отворя нова страница и да заживея мирен и улегнал живот като почтен гражданин.
Шилото зяпна. Светът за миг се разби на парчета в краката му. Преживяването в Ню Йорк с Джими, великият маестро, беше най-гордият и върховен спомен в живота му и сега, когато го срещна в Лондон, се надяваше на дълго и плодотворно сътрудничество в занаята. Нямаше значение, че делът му в това сътрудничество щеше да е скромен. Достатъчно беше да е свързан с такъв спец в занаята. Беше се нагледал на лондонските богатства и си беше казвал: „Леле, град само за плячкосване!“
И ето го идолът му — само с една дума разби всичките му мечти.
— Пийни му още едно, Шило — рече съчувствено подалият оставка водач. — Сигурно ти дойде като шок.
— Абе то, аз си го мислех, шефе…
— Знам, знам. Това са трагедиите на живота. Жал ми е за тебе, но няма какво да се направи.
Шилото седеше умълчан и с изопнато лице. Джими го потупа по рамото.
— Горе главата. Откъде знаеш, може пък честният живот да ти се услади. Толкова хора го правят, нали разбираш, и страхотно се забавляват. Трябва да опиташ, Шило.
— Кой, аз ли, шефе? И аз кат’ тебе ли?
— Ами да. Ти си ми връзката с… Не искам да си спомниш онзи адрес на втория месец от десетгодишна присъда в дранголника. Ще се грижа за тебе, Шило, драги ми синко, като за вакло агънце. Я се стегни! Няма страшно. Хайде, къде ти е усмивката.
След като помисли малко, другият се ухили, макар и накриво.
— Точно така. Ще влезем в обществото, Шило, ръка за ръка. Ще бъдеш истински хит. Всичко, което трябва да правиш, е да си весел, да се решеш и да не посягаш на сребърните лъжица защото в ония кръгове винаги ги броят, след като си замине последният гостенин.
— Дадено — отвърна Шилото с вид на човек, който напълно разбира това разумно предупреждение.
— А сега е време да дремнем. Можеш ли да спиш на този диван една нощ? Утре ще те уредя с легло.