— Кой, аз! — възкликна Шилото. — Леле мале! Цяла седмица хъркам на пейката в парка. Нямам думи, шефе!
11
На завоя
На следващата сутрин след спасителната акция в „Савой“ Джими изпрати Шилото в магазина за дрехи и тъкмо се захвана с нещо средно между закуска и обяд, когато го посети лорд Дрийвър.
— Реших, че не може да си някъде навън — отбеляза Негова светлост. — Е, братле, как си? Закусваш, а? Яйца и бекон! Света Дево, аз не бих могъл да сложа хапка в устата си.
Видът на лорд Дрийвър красноречиво доказваше горното твърдение. Той успешно конкурираше жабок, страдащ от далекогледство.
— Имаше едно приятелче при мене в апартамента… Днес се каня да го заведа в замъка… Срещнах го вчера в клуба. Харгейт, Харгейт… така се казва. Знаеш ли го? Не? Е, както и да е. Снощи, като се прибрах, беше буден, та поостанахме още малко да поиграем билярд… Хич го няма в тая игра… нямаш си представа. Сега ме цепи главата. Изобщо нямаше да ставам, ама трябва да хвана влака в два и петнадесет за Дрийвър. Това е единственият свестен влак.
И той се отпусна в едно кресло.
— Жалко, че не ти се закусва — рече Джими, докато си мажеше мармалада върху препечената филийка. — За разлика от теб аз съм сред първите, когато бие гонга за сбор пред яслите. Едно време закусвах като врабче — чаша вода и шепа трохички. Това ме кара сега да си взимам каквото ми се полага. Чете ли вестниците?
— Благодаря.
Джими приключи със закуската и блажено си запали лулата. Лорд Дрийвър остави вестника.
— Слушай — рече той, — дойдох да те питам следното. Какво смяташ да правиш сега?
Джими беше помислил, че новият му приятел се е отбил да върне петарката, която му зае снощи, но Негова светлост пазеше пълно мълчание по въпроса. Скоро Джими щеше да установи, че отслабването на паметта по финансовите въпроси е водеща слабост в характера на лорд Дрийвър.
— Искаш да кажеш днес ли? — не разбра Джими.
— Е, имам предвид близкото бъдеще. Думата ми е защо не вземеш да отложиш онова пътуване до Япония и да дойдеш с мен в Дрийвър?
Джими се замисли. В края на краищата Япония или Дрийвър — каква беше разликата? А и щеше да бъде интересно да види мястото, за което толкова беше чел.
— Много мило от твоя страна. Сигурен ли си, че е удобно? Да не би да обърквам плановете ти?
— Ни най-малко. Колкото по-голяма тайфа, толкова повесело. Ще можеш ли да хванеш влака в два и петнайсет? Знам, че няма много време.
— Разбира се. Мога да си приготвя багажа за десет минути.
— Браво на тебе. Ще ходим на лов, ще стреляме и всичките му там салтанати. А, между другото, бива ли те за актьор? Искам да кажа, ще има някакво аматьорско представление и се търсят доброволци. Някакъв тип на име Чартърис ще го поставя. Учил бил в Кембридж, член на „Светлините на рампата“. Пълен задръстеняк, ама не можеш да го спреш. Ти разбираш ли от тия работи?
— Питай ме за каквото искаш — от шейхът на Мароко до бог знае какво. И аз някога съм бил на сцена. Особено съм добър в смяната на декора.
— Това е добре. Е, довиждане. Два и петнайсет, гара Падингтън, да не забравиш. Ще се срещнем там. Сега трябва да ида да видя един приятел. Ще те чакам.
На Джими внезапно му хрумна нещо. Шилото! Забрави го. А беше жизнено важно да не изпуска отново от очи момчето от Бауъри. Та нали той беше единствената му връзка с оная къща някъде оттатък Сто и петдесета улица. Не трябваше да го оставя сам. Джими се опита да си представи Шилото сам в савойския апартамент като база за операции. Не, не, Шилото трябваше да бъде прехвърлен в провинцията. Сигурно отчаяно ще скучае. Но това беше единственият начин.
Лорд Дрийвър улесни положението.
— Между другото, Пит, сигурно си имаш някой, който да ти помага? Един от ония ужасни прислужници, които все забравят да ти сложат яките в куфара. Разбира се, можеш да доведеш и него.
— Благодаря — отвърна Джими. — Непременно ще го доведа.
Едва що бяха уредили въпроса, когато вратата се отвори и на прага се появи обектът на дискусията. На лицето му цъфтеше широка усмивка на гордост, примесена със свян. Шилото ходеше вдървено и неловко в един от най-фосфоресциращите костюми, които някога са съществували извън театъра. Той спря за момент, за да може публиката да го огледа обстойно от всички страни, после отново се раздвижи.
— Как ти се виждам, шефе? — запита сърдечно той, докато лорд Дрийвър зяпаше ослепителния екземпляр.
— Направо можеш да заслепиш човек, Шило — отвърна Джими. — Защо взе точно това? Тука си имаме достатъчно осветление.
Шилото беше пълен с новини.
— Знайш ли, шефе, тоя магазин е истинско чудо, няма майтап. Тиквеникът, дето ме развеждаше, ей такива зъркели оцъкли, кат’ влязох от начало. „К’во има? — вика ми. — Беж да те няма!“ А аз му тикам мангизите, дет’ ми ги даде и викам, че ми трябва готин костюм. „Твоя работа — вика тиквеникът. — Избери си нещо. Ти плащаш, от нас останалото“. Те тоя ше е, викам аз, зимам го, плащам и ей ме тука, шефе.