Това беше приятелят на лорд Дрийвър — Харгейт. Почитаемият Луис Харгейт. Лорд Дрийвър ги запозна, но още докато се ръкуваха, на Джими му се стори, че е виждал някъде тоя тип. Обстоятелствата обаче му убягваха. Харгейт явно не помнеше нищо, така че Джими реши да не го споменава. Човек, който много е скитал, често вижда лица, които понякога се връщат в паметта му без да имат някаква връзка с първоначалния случай. Може просто да е срещал приятеля на лорд Дрийвър на улицата. И все пак, на Джими му се струваше, че тази персона е участвала в епизод, който за момента е бил твърде важен.
Този епизод, обаче, беше забулен в мъгла. И той го отхвърли от съзнанието си. Нямаше защо да си напряга паметта.
С помощта на малък бакшиш си осигуриха самостоятелно купе. Харгейт, който беше прочел сутрешния вестник, заспа в единия ъгъл. Джими и лорд Дрийвър седяха един срещу друг и бъбреха безцелно.
Някъде около Рийдинг забележките на лорд Дрийвър взеха по-лична насока. Джими беше от ония личности, които предразполагат хората към изповед и Негова светлост се възползва от случая.
— Срещал ли си някога чичо Томас? — запита той. — Нали знаеш веригата магазини „Блънт“? Да? Е, това е той. Женен е за леля ми. Ще се запознаете в Дрийвър.
Джими отвърна, че за него ще бъде удоволствие.
— Обзалагам се, че няма да е точно така — каза си го направо последният от Дрийвърови. — Той е ужасно досаден, братле. Непрекъснато пърха наоколо като кокошка. Направо ми къса нервите. Слушай, нямам нищо против да ти кажа — нали сме приятели — навил се е да ме жени за която и да е, но да е с пари.
— Това не звучи зле. Хората имат и по-лоши навици. Някое конкретно богато момиче ли?
— Винаги намира по някое. Води ми ги в редичка. Доста приятни момичета всъщност, поне някои, само че аз искам да се оженя за друга — онази, с която ме видя в „Савой“.
— Защо не кажеш на чичо си?
— Той ще получи удар. Тя няма пукната пара. Нито аз, освен онова, което успявам да изкрънкам от него. Ама да си остане между нас.
— Разбира се.
— Знам, че всички си мислят, че с титлата вървят много пари. Няма такова нещо, братле, нито пени. Когато леля Джулия се омъжи за сър Томас, бяхме загазили здравата. Е, виждаш как е.
— Мислил ли си някога да започнеш работа? — запита Джими.
— Работа? — замисли се лорд Дрийвър. — Какво да ти кажа, не бих имал нищо против да работя, само че да пукна, ако знам какво. Няма да се справя. В наши дни ти трябва страхотно специализирано обучение и разните му там тапии. Макар че има нещо, което ми се нрави — дипломат. Ще взема да навия чичо ми да осигури парите за тая работа. Струва ми се, че там няма да се представя зле. Понякога, знаеш, умът ми сече доста бързо. Много хора са го казвали.
Той скромно прочисти гърло и продължи.
— Бедата не е само в чичо ми Томас. И леля ми Джулия не му отстъпва. И тя е същата напаст като него. Когато бях малък, все тя ме гледаше. Ей така — и той се опули. — И сега го прави. Чакай малко да я видиш. Тя е от ония жени, които само с поглед те забиват в земята. Знаеш какво имам предвид. И говори така, като че къса парчета месо от тебе. Тряс, тряс. Като месар. Страшна работа!
Като освободи сърцето си от този товар, Негова светлост се прозя, облегна се назад и скоро заспа.
В това време на влака съвсем му дотегна службата — туткаше се и спираше на всяка мижава гара. След около час отново удари спирачки. Една табела с едри букви с надпис „Дрийвър“ показа, че са стигнали целта.
Управителят на гарата информира лорд Дрийвър, че Нейна светлост е дошла да посрещне влака с колата си и сега чака на шосето.
Ченето на лорд Дрийвър провисна.
— О, боже! Сигурно е дошла за следобедната поща. Това значи, че е с открития си автомобил, а в него има място само за двама от нас. Забравих да им пиша, че и ти идваш, Пит. Изпратих телеграма само за Харгейт. По дяволите, ще трябва да вървя пеш.
Страховете му се оправдаха. Колата до входа на гарата беше малка. Явно беше предназначена само за четирима.
Лорд Дрийвър представи Харгейт и Джими на достолепната дама на задната седалка, след което се възцари тишина.
В този момент се появи Шилото ухилен до уши и със списание в ръка.
— Леле мале! — изхили се той. — Знайш ли, шефе, тиквеника, дет’ е писал туй нещо, трябва да е фанат от гората. Глей се’а, има един тип, дет иска да дигне бижутата на дамата. Ама те са заключени в чекмеджето. И тоя дръвник, знайш к’во прави? — Шилото се изсмя презрително с професионално превъзходство. — Знайш к’во…