— Аз не бих го направил — отбеляза Джими, опитвайки се да придаде на гласа си хладното безпристрастие на страничен наблюдател. Тази загриженост на Моли за лорд Дрийвър беше мила и достойна за похвала, но му действаше доста разцентроващо.
Моли го погледна изненадано.
— Нали не мислиш, че бих го направила?
— Не, не — побърза се оправдае Джими — Разбира се, че не.
— Щом съм обещала да не казвам на никого! — каза Моли троснато. — Защо ми се стори, че се подсмихна леко?
— Всъщност — отвърна Джими с извинителен тон — не че е нещо важно — исках само да отбележа, че ти току-що разказа случката на моята скромна личност.
Моли се изчерви. После се усмихна.
— Не знам защо го направих — призна си тя. — Изплъзна ми се неволно от устата. Сигурно защото усещам, че мога да ти се доверя.
Тези думи надигнаха в душата на Джими такива розови вихрушки, че той се закова на място под напора им, но Моли продължи напред.
— Ти можеш да ми се довериш сто процента — продължи темата Джими, след като припна подире й, — но откъде знаеш, че можеш?
— Откъде ли? — повтори тя. Беше спряла за момент, но след това продължи с бързи крачки, видимо смутена. — Откъде ли? Ама че абсурден въпрос! Разбира се, че знам. Ти не можеш ли да четеш по лицата на хората? Аз пък мога. Виж — посочи тя с ръка напред — оттук се вижда замъка. Как ти се струва?
Бяха стигнали мястото, където нивите се втурваха стръмно надолу. Неколкостотин метра пред тях сред тъмнозелената рамка на могъщ лес се издигаше прословутата сива каменна грамада, която в гореупоменатите далечни времена беше вкисвала деня на уелските спортяги. Дори и днес наоколо й витаеше някакъв дух на дързост и пренебрежение. Залязващото слънце беше подпалило водите на езерото. Из околността не се мяркаха никакви човешки или животински фигури. Като че ли бяха попаднали в двореца на Спящата красавица.
— Е? — изви глас въпросително Моли.
— Прекрасен е! — не закъсня да оправдае очакванията й Джими.
— Нали? Толкова се радвам, че и на теб ти харесва. Винаги, когато застана тук, се чувствам така като че ли аз съм създала всичко наоколо. И когато хората не могат да оценят гледката, се чувствам лично засегната.
Те се спуснаха надолу по хълма.
— Междувпрочем — каза Джими — ще играеш ли в онази пиеса, която подготвят?
— Да. Да не би ти да си другият мъж, който щяха да доставят от Лондон? Затова и лорд Дрийвър отиде до метрополията. Мъжът, който щеше да играе една от ролите, трябваше да замине по някакви бизнес дела.
— Горкият нещастник! — съжали го Джими. В този момент му се струваше, че на света съществува само едно място, където човек може да бъде истински щастлив. — Каква е тази роля? Лорд Дрийвър ми каза само, че им трябва доброволец. Какво ще трябва да правя?
— Ако ще си лорд Хърбърт, чиято роля е вакантна, ще говориш с мен почти през цялото време.
Джими реши, че пиесата ще бъде страхотна.
Гонгът за преобличане прозвуча точно в момента, в който двамата влязоха в предверието. Вляво стояха двама мъже потънали в дружески разговор. Единият беше висок и едър, а другият нисък и дребен. Масивният гръб на високия мъж се стори доста познат на Джими.
— О, татко! — викна Моли.
Джими вече знаеше къде е засичал този гръб преди.
— Сър Томас — обърна се тя към дребния мъж, — това е господин Пит.
Дребосъкът хвърли на Джими един бърз изпитателен поглед с цел да открие набиващи се на очи криминални наклонности и след като остана задоволен от гледката, стана по-дружелюбен.
— Радвам се да се запозная с вас, господин Пит, много се радвам — изписука той. — Очакваме ви да пристигнете от известно време.
Джими обясни, че е объркал пътя.
— Не се учудвам. Било е неразумно да бъдете оставен да вървите пеш, след като не познавате местността. Племенникът ми е проявил голяма безотговорност, като не ни извести за пристигането ви. Жена ми му направи забележка в колата.
„Обзалагам се, че му е трила доста сол на главата“ — помисли си Джими, а на глас демонстрира искрено учудване, подавайки ръка на приятел в нужда:
— Така ли? Самият аз предложих да повървя пеш. Не съм се разхождал на въздух, откакто пристигнах в Англия. — После се обърна към великана и му подаде ръка: — Предполагам, че не ме помните, господин Макикърн. Срещали сме се в Ню Йорк.
— Помниш ли онази нощ, когато господин Пит прогони нашия крадец, татко? — попита Моли.
Тази реминисценция временно отне на господин Макикърн говорните способности. Малко са ситуациите, които могат да изкарат от равновесие един нюйоркски служител на реда и законността. Сред тази привилегирована прослойка точно премерения замах на юмрука се цени като висша проява на такт, а умело насоченият удар с палката се приема като задоволителна находчивост. Въоръжен със своите средства за общуване вие никога няма да сварите неподготвен за отговор един полицай от Манхатън. В друга обстановка господин Макикърн щеше да знае как да се справи с присъствието на младия мъж, който, той беше убеден в това, е изпечен престъпник. Но тук се изискваше съвсем друго поведение. Първото и най-основно изискване на етикета, който той бе приел да спазва, навлизайки сред обществото, където смяташе, че му е мястото, бе следното: „Никога не прави сцени“. Той беше разбрал, че сцените се числят към онези човешки деяния, които са най-неприемливи и ненавиждани от висшите кръгове. Естественият човек в него трябваше да бъде окован в здрави вериги. Железният юмрук трябваше да отстъпи място на ласкателните слова. Едно хладно „Наистина ли?“ беше отговор, срещу който и най-ревностните защитници на добрия тон не биха могли да кажат и копче.