Доста усилия и душевни гърчове бяха съпроводили усвояването на този урок, но господин Макикърн се справи успешно.
Той се здрависа и дрезгаво призна познанството.
— Наистина ли, наистина ли? — изчурулика сър Томас приветливо. — Значи вие се намирате сред стари приятели, господин Пит.
— Сред стари приятели — повтори думите му Джими, усещайки как очите на бившия полицай горят дупки в него.
— Превъзходно, превъзходно! Позволете да ви покажа вашата стая. Тя е точно срещу моята. Насам, моля.
Те се разделиха с господин Макикърн, но Джими все още чувстваше жежките остриета на очите му. Погледът на експолицая беше от онези, които завиват зад ъглите, изкачват стълби и пробиват стени.
13
Възгледите на Шилото
Въпреки всичко Джими завърши вечерния си тоалет в доста приповдигнато настроение. Струваше му се, че се е събудил от някакъв унес. Животът, толкова сив до вчера, днес се завъртя пред очите му пъстър и изпълнен с възможности. Повечето хора, които по собствено желание или поради необходимост са сновали насам-натам по света за по-продължителен период, са повече или по-малко фаталисти. Джими беше оптимистичен фаталист и винаги беше гледал на Съдбата не като на сляп раздавач, който пръска ей така наслуки добри или лоши дарове, а по-скоро като доброжелателно създание с определено пристрастие към него. Той твърдо вярваше в своята звезда. В различни периоди от своя живот — особено по времето, както беше казал на лорд Дрийвър, когато беше закусвал колкото врабче — бе притискан в различна степен в тъмния ъгъл, но късметът му досега винаги го беше измъквал оттам. Струваше му се страшно неспортсменско от страна на Съдбата да го доведе до прага и да му покаже най-голямото съкровище в живота, а после да го запрати отново нанякъде. Разбира се, представите му за това какво е най-важното в живота се бяха променяли с годините. Дори и малките възвишения по своя Хълм на Живота Джими беше приемал за Големите върхове, но тази, последната височина, той усещаше като истинския Еверест. За добро или зло образът на Моли се беше вплел в съзнанието му. В бурния период на двайсетте си години Джими често беше оставал с измамното впечатление, че и други момичета, които сега бяха само смътен спомен като героини от полузабравена пиеса, са стигали до споменатите дълбини. Тогава гърчовете от раздялата бяха болезнени, но доста краткотрайни. Силата на волята и активният живот доста успешно се бяха справяли с лечението. Седмица-две на всемирна самота и сърцето му отново беше готово — добре пометено от спомени и уютно мебелирано за следващата наемателка.
Но в случая с Моли нещата стояха съвсем различно. Джими вече бе преминал възрастта на мълниеносното прехласване. Като земевладелец, измамен от предишни арендатори, Джими беше станал недоверчив и предпазлив. Хранеше определи съмнения по отношение силите си за възстановяване в случай на бедствие. Затова постепенно разви своеобразно отбранително поведение към срещуположния пол. Но Моли беше пробила неговата защитна линия и Джими осъзна, че не може да й даде достоен отпор. Методи, успешно прилагани в миналото, сега се оказваха безполезни. Онзи душевен балсам, с който досега безотказно беше лекувал сърдечните си травми и чийто съставки включваха многократно самонапомняне, че по света има толкова други хубави момичета, се оказа напълно неефикасен. Джими не се опитваше да се самозалъгва. Беше минал възрастта, когато мъжът се влюбва във всеки един по-засукан индивид с нежно име и премрежен поглед.
Това е краят. Второ раздаване няма да има. Както и да свършеше това, той й принадлежеше.